В руската литература от началото на XX век има личности, които сякаш принадлежат на два различни свята. Александър Блок е една от тях. В ранните си стихове той търси мистичната красота и вечната женственост, а в по-късните си произведения се изправя срещу хаоса на революцията.
Между тези два периода стои един необикновен живот, изпълнен с противоречиви любовни отношения, литературни конфликти и усещане за предстояща историческа катастрофа. Блок не просто наблюдава разпадането на стара Русия — той сякаш го предчувства много преди то да стане действителност.
Роден през 1880 г. в Санкт Петербург, Блок израства в интелигентна и образована среда.
Wikipedia
Още в младостта си се увлича по философията на Владимир Соловьов, особено по идеята за Вечната женственост — мистичен идеал, който по-късно ще намери отражение в образа на Прекрасната дама. Именно тук започва една от най-необичайните любовни истории в руската литературна история.
Блок се влюбва в Любов Менделеева, дъщеря на знаменития химик Дмитрий Менделеев. Той я познава още от младежките си години, но постепенно започва да я възприема не просто като жена, а като въплъщение на своя духовен идеал.
През 1903 г. двамата се женят. Проблемът е, че Блок сякаш се е влюбил повече в представата за Любов, отколкото в самата нея. Той я поставя на почти недостижим пиедестал, а реалната съпруга трудно може да отговори на очакванията на една литературна и философска фантазия.
Бракът им е особено необичаен и заради отношението на поета към физическата страна на любовта. Под влиянието на символистичните и философските си възгледи Блок първоначално настоява за почти платонична връзка.
Това създава напрежение между двамата. Допълнително усложнение е появата на Андрей Бели — близък приятел и поет, който също се влюбва в Менделеева. Така се оформя един от най-странните любовни триъгълници на руския Сребърен век. Любовта, която трябва да бъде възвишена и съвършена, се оказва съвсем човешка, ревнива и болезнена.
През 1904 г. Блок публикува „Стихове за Прекрасната дама“ — произведение, което го утвърждава като един от водещите представители на руския символизъм. В него женският образ се превръща в нещо много повече от любовен обект: той е символ на спасението, хармонията и очакваното духовно преобразяване на света.
Wikipedia
Но постепенно идеалът започва да се разпада. В следващите години поезията му става по-мрачна, по-земна и изпълнена с усещане за загуба. Прекрасната дама отстъпва място на непознатата жена, на градската самота и на един свят, в който красотата все по-трудно намира убежище.
След Октомврийската революция от 1917 г. Блок заема позиция, която шокира голяма част от интелигенцията. Докато мнозина негови съвременници възприемат болшевишкия преврат като разрушение на руската култура, той се опитва да види в него огромна историческа стихия.
В статията си „Интелигенция и революция“ произнася знаменития призив: „Слушайте музиката на революцията!“ За Блок революцията не е просто политическа програма, а разтърсване на целия стар свят. Той вярва, че интелигенцията не може да остане безучастна пред подобно събитие.
През януари 1918 г. създава „Дванадесет“ — поема, която се превръща в едно от най-противоречивите произведения в руската литература. Дванадесет въоръжени мъже преминават през заснежения Петроград.
Около тях бушува виелица, старият свят се разпада, а революционният ред все още изглежда хаотичен и непредсказуем. Герои на поемата са хора със съмнителен морал, способни на жестокост и престъпления. И въпреки това в края пред тях се появява Христос — образ, който променя цялостното значение на произведението.
Интересен факт е, че след приключването на поемата, на 29 януари 1918 г., Блок записва в дневника си: „Днес съм гений!“ Рядко един автор е толкова категоричен в оценката си за собственото произведение.
Но още по-интересна е следващата му реакция към финала. В дневника си той записва и загадъчната фраза: „За съжаление, Христос“. Дори самият автор сякаш не е напълно сигурен защо именно този образ трябва да поведе дванадесетте революционери.
„Дванадесет“ се оказва произведение, което не се харесва безусловно нито на привържениците на стария ред, нито на революционните среди. За едните Блок е предател, който е оправдал разрушаването на традиционна Русия. Иван Бунин го обвинява в кощунство, а Зинаида Гипиус го нарича предател.
За други обаче поемата не е достатъчно революционна. Християнският финал, моралната двусмисленост и липсата на ясна политическа програма затрудняват възприемането ѝ като обикновена възхвала на новата власт. Анатолий Луначарски дори се отнася критично към някои нейни страни. Така Блок се оказва между два лагера, които искат от литера
Добави коментар