Има нещо особено в съпоставянето на Владимир Маяковски и Сергей Есенин. Двама от най-ярките руски поети на XX век, родени само с две години разлика, но сякаш от различни планети. Единият идва от грузинския градски и интелектуален свят, другият – от рязанското село. Единият пише за бъдещето, другият за спомените. Единият иска да бъде чут от милиони, другият сякаш говори на всеки човек поотделно.
Маяковски е поетът на големите думи. Есенин – на големите чувства.
Wikipedia
И двамата са изключителни, но докато при Маяковски понякога трябва да спреш, да прочетеш отново и да разгадаеш посланието, при Есенин често разбираш всичко още преди да си стигнал края на строфата.
Поезията на Маяковски е шумна, експериментална и предизвикателна. Той разбива традиционния стих, играе с думите, създава необичайни метафори и превръща поетическата реч в публично събитие. При него има лозунги, обществени послания, сарказъм и желание да се промени начинът, по който хората мислят.
Това не е поезия, която просто иска да бъде харесвана. Тя иска да предизвиква реакция.
Есенин избира друг път. Неговите стихове често изглеждат прости – брези, есенни вечери, селски пътища, любов, младост, Русия. Но именно в тази привидна простота се крие огромната му сила. Той не се нуждае от сложни конструкции, за да говори за самотата или загубата.
Wikipedia
При Маяковски думата е оръжие на идеята. При Есенин тя е убежище на чувството.
Разбира се, простотата на Есенин не означава липса на дълбочина. Напротив, зад природните картини и привидно леките рими стоят сериозни въпроси за времето, смъртността, любовта и човешката принадлежност.
Може би никъде разликата между двамата не личи толкова ясно, колкото в любовната им лирика.
Маяковски обича с огромен размах. Любовта при него е почти катастрофа, която поглъща целия свят. Връзката му с Лиля Брик оставя дълбока следа в творчеството му. В „Облак в панталони“ и „За това“ любовта е драматична, болезнена и противоречива. Тя не е просто среща между двама души, а сблъсък между човека и собствените му очаквания.
Есенин е по-различен. При него любовта е по-земна, по-непосредствена, но и изпълнена с меланхолия. В стиховете му има нежност, ревност, разочарование и носталгия. Жената често остава свързана с един красив, но отминаващ миг.
Маяковски сякаш иска любовта да бъде вечна и всепоглъщаща. Есенин знае, че тя може да си отиде, и точно затова я превръща в спомен.
Единият обича с гръм и трясък, другият – с тъга, която остава дълго след последната дума.
Често Маяковски е представян като поет на революцията, а Есенин – като неин противник. Истината е по-интересна.
Маяковски не е безкритичен поклонник на революционната власт. Той има своите разочарования, особено от бюрокрацията и от разминаването между обещанията и реалността.
Но е много по-близък до болшевишката партия, до новия политически проект и до идеята за изграждане на съвсем различно общество. Той вижда в революцията историческа възможност, в която изкуството трябва да участва.
Есенин преживява тези събития по-емоционално и противоречиво. Първоначално посреща революцията с надежда, но постепенно започва да усеща, че новият свят не е непременно светът, за който е мечтал.
Особено любопитно е едно негово признание от 1923 г. В писмо до Иванов-Разумник поетът пише, че вече не разбира към коя революция принадлежи. Нито към февруарската, нито към октомврийската. В него, казва той с горчива ирония, сякаш се крие някакъв „ноември“.
Wikipedia
Тази реплика е чудесна илюстрация на характера му. Есенин не иска да се побира в готови политически категории. Той не е човек на партийната дисциплина и не може да приеме света само защото някой му е обяснил, че това е правилната посока.
Маяковски е по-близо до революционната идея. Есенин е по-близо до човека, който трябва да живее с последиците от нея.
И двамата приключват живота си трагично – Есенин през 1925 г., едва на 30 години, а Маяковски през 1930 г., на 36. Смъртта им не бива да се превръща в романтична легенда или в доказателство за величието им. Тя е трагична част от биографиите им, но не е мярка за таланта им.
Ако обаче трябва да избера единия, моят избор е Есенин.
Маяковски е впечатляващ. Той е новатор, интелектуалец и поет с огромна енергия. Но понякога неговата поезия изисква да влезеш в контекста на времето, да разбереш идеите и да разгадаеш посланията.
Есенин не поставя такива условия. Той може да бъде разбран от човек, който никога не е чел история на руската революция, не познава литературните течения и не се интересува от политически спорове.
Защото всеки познава любовта. Всеки е изпитвал носталгия. Всеки е губил нещо, което не може да върне. Всеки има някакъв свой дом, към който понякога мислено се прибира.
Маяковски ме кара да мисля. Есенин ме кара да чувствам.
И може би точно затова предпочитам втория. Не защото е по-велик поет по всички възможни критерии, а защото неговите стихове остават близо до мен и след като затворя книгата.
Лозунгите могат да остареят. Политическите идеи могат да бъдат забравени. Но човекът, който тъгува за любовта си, за младостта си или за изгубения си дом, никога няма да излезе от мода.
Маяковски искаше да промени света. Есенин искаше да не изгуби душата му.
И ако трябва да остана с единия от двамата в тиха вечер, без трибуни, без знамена и без лозунги, бих избрал Есенин.
Добави коментар