Идеалисти | „Нецензурираната библиотека“ като парадоксална институция

За посланието на „Нецензурираната библиотека“ като парадоксален диспозитив

Как се артикулира свободата на словото като ценност през парадоксалния диспозитив Minecraft и библиотеката като институция на знанието, било тя виртуална или не.

Споменахме, че казването на истината (parrhesia) е енергийното ядро на свободата на словото. То е вътрешно присъщият риск, психически и физически, конституиращ свободата на словото като ценност, като позиция, която да се отстоява. Затова и свободата на словото се артикулира най-отчетливо в казването на истината в очите на властовите фигури (дискурсите), които съдържат у себе си насилие и са способни да наранят буквално и преносно поелия риск към свободата на словото. Свободата на словото се практикува като радикален перформатив, като ново постулиране на самите условия езикът да носи смисъл, да произвежда дискурси, да променя.

Тук е от особено значение да се каже, че мястото на говорене на субекта, поел риск да отстоява радикална свобода на словото, тоест казването на чистата истина, не е място нито на мнението (doxa), нито на знанието (episteme).

Позицията на това говорене е тази на самото пространство, позволяващо да има знания и мнения. Поелият риск към свободата на словото застава с крайното си тяло на самото място на комуникация – там, където знанията и мненията се конфронтират, блъскат, борят. Значението на това позициониране е да се променят самите условия на диалога, да се промени тъканта на реалността, в която комуникационните събития се случват.

Снимка: PIXABAY

Какво става обаче, когато радикален перформатив като свободата на словото бива положен в институция на знанието като библиотеката?

Разполагането му в библиотека превръща свободата на словото в орнамент, редуцира перформативния риск на казването на истината до база данни, безкритично снема мощното напрежение между истина и факт, напрежение от ключово значение за същностната сила на свободата на словото.

На формално ниво вкарването на „Нецензурираната библиотека“ в Minecraft изглежда по следния начин:

Естетизирана и със снет радикален потенциал ценност от ключово значение за либералната демокрация като свободата на словото бива разположена в парадоксален диспозитив, който едновременно конституира нови субекти (гейминг субекти), но и устойчиво произвежда инертни, зомби тела (същите гейминг субекти).

Тогава достатъчно ли е, че този жест дава възможност на свободата на словото да достигне до повече хора?

Успява ли „Нецензурираната библиотека“, приютена от Minecraft реално да приобщи местата с нисък индекс на свобода на словото към либералните демократични ценности?

Самата либерална демократична общност успява ли да си даде сметка за състоянието на територии, където свободата на словото е мощно репресирана, и да огледа себе си през тази призма?

Този текст не се нагърбва с категорично становище по отношение на успешността и ефективността на това странно действие. Онова, което ще опита да направи е да открехне вратата към желанието за по-нататъшно изследване и осмисляне на подобни действия и техните парадоксални значения.

Снимка: PIXABAY

В случая, ако прочетем (по-добре „разгледаме“) слогана „Истината намира път“ като директно визиращ текстовете, поместени в библиотеката, а самият проект „Нецензурираната библиотека“ като класически диспозитив, бихме пропуснали възможността да отидем отвъд ясните референти – свободата на словото в страните с висок индекс на цензура и социалната отговорност на западната демокрация.

Важното послание, което слоганът „Истината намира път“ отправя, е към самата либерална общност, уж познаваща и ползваща свободата на словото. И то е тази общност да фокусира вниманието си към парадоксалните институции, променящи логиката на създаване и функциониране на днешния субект (етиката и естетиката му), а оттам и логиката на властта, преминала прага на обществата на контрола.

Хоризонтите на това вглеждане отвъд все още са прекалено мъгляви, но кампании като „Нецензурираната библиотека“ откриват определени симптоматични за бъдещата логика на властта полѐта на мислене.

Едно от тях е смътната надежда идващата власт да не бъде тази на Агамбен, произвеждаща единствено инертни тела, зомбита и съответните им импотентни диспозитиви. Може би има вероятност фигурата на зомбито да се трансформира във фигура, способна на смисъл.

Ето защо за финал ще кажем, че текстът с нетърпение очаква идването на онова, което Франко „Бифо“ Берарди в последната си книга нарича „третото несъзнавано“[1].

А докато чака, продължава да играе…