България пред портите на своето голямо търсене

Всяко отлагане на политическа развръзка за следващи избори задълбочава един основен проблем, пред който сме изправени. И той е представата ни за България.

Три плочи "минало".

Днешна България е разположена върху три тектонични плочи "минало", които са в състояние на перманентна активност и постоянно предизвикват трусове с различен магнитуд. Това дестабилизира нашето настояще, но и ни ограничава във възможността да планираме конструкция за страната ни, достатъчно устойчива, че да понесе сътресенията на пълното с неизвестности бъдеще.

Условно трите плочи "минало" могат да бъдат определени като: "славно историческо" (свързано с изворите на национална гордост и патриотизъм, с възходите на българската държава и с националните ни герои); "комунистическо" (свързано както с репресиите на тоталитарния режим, така и с едни, макар и илюзорни, представи за сигурност и спокойствие, както и за приятелство и близост с Русия); "най-близко" (свързано с управлението на ГЕРБ и Бойко Борисов).

Снимка: БГНЕС

На теория миналото — независимо дали е близко или далечно — със своите поуки и исторически уроци, с мъдростта си, със своите постижения, но и провали, би трябвало да бъде една много здрава основа, върху която да се издигне изпълненото с надежди и перспективи бъдеще. На практика при нас като нация това не се случва.

След еуфорията около присъединяването ни към Европейския съюз, постигнато с много лишения и жертви, и след охлаждането на страстите с настъпилата през 2009-а година в Съюза икономическа криза, една немалка част от хората в България се обърнаха към търсенето, а и към съхраняването на своите корени и националната ни идентичност. В известен смисъл това е естествена реакция, страх, че ще потънем в "голямото европейско семейство". В този период българите извадиха от скриновете на атавизма "забравени традиции" като "леденото хоро", преоткриха интереса си към народните танци, татуираха на телата си лицата на националните ни герои. Вярвам, че всички ние дълбоко в себе си осъзнаваме, че връзката ни с тези славни българи, с нашите будители е силно корозирала. И тази показност, която сътворихме, беше една видима, но напълно лишена от духовност демонстрация, че ние – съвременните, и те – героите, принадлежим към една нация, и че практически сме едно. 

Само че тектониката на нашето минало не движи само една от плочите, тя движи едновременно всички плочи. Обръщането към славното ни минало провокира обръщане и към комунистическото ни минало и при управлението на Бойко Борисов (който тогава още не беше "минало") всичко това се сля в едно: патриотизъм и соц-носталгия се припокриха във висока степен.

"Миналото" на Борисов е най-близкото по време до нас, но пък е и времето, в което ние изградихме (по мое мнение, погрешно) представата си за Европейския съюз. Защото, макар и приемането ни в Съюза да се случи по времето на "тройната коалиция", разбирането ни за ЕС се оформи при управлението на ГЕРБ.

Снимка: БГНЕС

Когато властта на ГЕРБ беше настояще, настъпи това омешване на спомените, размиването на границите между славното ни историческо и комунистическото ни минало. Тази амалгама се отрази нездраво и на разбирането ни за това какво представлява Европейският съюз и каква е нашата роля в него.

Всички тези процеси са фактор и върху социалните разломи, които преживяваме днес като общество.

Нашите сегашни представи

Сами виждате, че е доста объркващо — славна история, комунизъм, Европейски съюз. Всичко е оплетено ведно в обърканите ни глави, като е изградило три основни представи за България, които имаме днес.

Представата за страна с богата история и славно минало. Сама по себе си тази представа за нас като една от най-старите европейски държави е чудесна, но има един проблем: ниската ни грамотност. Ние не познаваме достатъчно добре историята си и от нея сме извадили само тези моменти, които ни позволяват да парадираме, тупайки се в гърдите. Съвременният прочит, който имаме на историческото си минало, поражда национализъм, поражда враждебно отношение към съседни нам страни, поражда хомофобия. И ако не прочетем историята си със знание и разбиране, нейното богатство до нищо добро няма да ни доведе.

Представата за страна, близка с Русия

До това води соц-носталгията и съвременният прочит на комунистическото ни минало. Непрестанното говорене за това как Русия винаги е била с нас (това се преплита и с изкривените ни представи за славно историческо минало), как винаги е на наша страна и едва ли не основната работа на Путин (освен да напада Украйна) е да си мисли как на българите да ни е по-добре и по-хубаво, всъщност води до създаването на чудовища като Възраждане и до това те да намират прекалено голяма обществена и електорална подкрепа. За това спомогна и активната руска пропаганда, която за повече от десетилетия успя да размъти главите на мнозина и да завърти вратовете им не в посока "запад", а в посока "изток".

Представата за стабилността  

Това е устойчива представа за управлението на Бойко Борисов сред немалка част от българското население. Медийната среда в страната ни спомогна на Борисов да изгради една представа за себе си като за незаменим, а и като за политик от европейска, дори световна величина. Той, който (в ролята си на министър-председател) допусна руското влияние да достигне неприемливи размери и да бъде сред основните фактори за разделението на обществото ни, в същото време се представя като най-добрия и надежден гарант за европейското бъдеще на държавата ни.

Всички тези наши представи са грешни. Защото богатата история не може да води до национализъм, комунистическото минало и свързаните с него репресии не може да навяват спокойствие и Борисов не може да е незаменим.

Снимка: БГНЕС

Големият въпрос е какво имаме ние извън тези представи? Способни ли сме да правим обективни прочити на историята си (или поне максимално обективни), които наистина да ни бъдат от полза при планирането на бъдещето ни? И ако представите ни са затворени само в татуиране на национални герои или в сълзливи спомени по соц-а (даже не толкова по соц-а, а по отминалата младост), или по "стабилността" на Борисов, то тогава плановете ни за бъдещето на тези спомени ли са базирани? И ако са базирани на тях, не рискуваме ли да имаме едно крайно неустойчиво, направо опасно бъдеще?

България рискува да се маргинализира като държава. И вкопчена в изкривените си представи за отминали времена (било то славни или пък не чак толкова), да пропусне възможността да продължи напред.

Нуждаем се от съвсем нова представа за България. Нямаме колективен отговор на този въпрос, но и нямаме много време да го намерим. Защото, ако го отлагаме за всеки един следващ избор, или ще стоим в безвремие, или ще стъпим на някой от криворазбраните ни прочити на миналото.

И двата варианта са опасни.