Културен вакуум

Живеем в период на културна дупка. Това не е просто сантимент по миналото, нито евтина носталгия. Това е усещане, което се натрупва ежедневно – в музиката, в киното и в общата културна среда.

Парадоксът е очевиден – колкото повече говорим за прогрес, толкова по-често се обръщаме назад. Всичко старо отново е на мода – дрехи, аксесоари, дизайн на автомобили, визии, дори поведение.

Не защото миналото е по-удобно, а защото настоящето е безидейно.

В днешната културата липсва посока. Виждаме рециклиране, не създаване. Виждаме копиране, не надграждане. Ретро естетиката доминира не като уважение към традицията, а като заместител на липсващо въображение. Когато едно общество постоянно търси идентичност в отминали десетилетия, това не е стилов избор – това е симптом.

В киното ситуацията е още по-показателна.

Глобално усещането е, че липсват иконите. Липсват филмите, които освен забавление възпитават, оформят характер и оставят трайна следа. Филми като "Кръстникът" – учебник за морала, властта, семейството и отговорността.

Вито Корлеоне казва на Сони, че мъж, който не прекарва време със семейството си, не е истински мъж. И това носи повече житейска стойност от десетки днешни сценарии, взети заедно.

"Форест Гъмп" ни учи на смирение, постоянство и човечност. "Животът е прекрасен" ни показва как любовта и достойнството могат да съществуват дори в ада.

Днес подобни филми са изключение, не правило. Масовият продукт е безопасен, предвидим и стерилен. Филмите рядко предизвикват, още по-рядко възпитават. Не задават въпроси и много внимават да не обидят никого.

А когато киното започне да се страхува от истината, то престава да бъде изкуство и се превръща в съдържание.

В българския контекст кризата е още по-дълбока.

Имали сме кино с характер, с послание и с памет – "Всичко е любов", "Време разделно", "Опасен чар"... Филми, които поколения българи помнят, разбират и цитират.

Те не са се нуждаели от агресивен маркетинг, защото са стойностни и съдържателни. Ако сега искаме да посочим съвременен български филм със същата тежест, задачата става неудобно трудна. Проблемът не е в липсата на талант, а в отсъствието на смелост, визия и ясна ценностна рамка.

Същият дефицит наблюдаваме и в музиката.

Истинските звезди вече са рядкост. Не защото няма гласове или техника, а защото липсва автентичност. В миналото артистите не са се нуждаели от постоянна смяна на визия, от агресивни кампании и маркетингови екипи, за да бъдат значими.

Майкъл Джексън не е бил продукт, а феномен. Бийтълс не са били тренд, а цяло движение. Мадона не е следвала модата – тя я е създавала. "Металика" не се адаптират към публиката – публиката се адаптира към тях. Джей Зи изгради култура, не просто кариера.

Днес връзката между изпълнител и фен е по-слаба, по-краткотрайна и по-повърхностна. Музиката често звучи като продукт на алгоритъм, не като израз на вътрешна необходимост. Липсва романтиката. Липсва страстта. Липсва рискът да бъдеш себе си.

Една от причините за това е сблъсъкът между свободата на словото и т.нар. "правилно мнение". Без да навлизаме дълбоко в темата, ясно е, че страхът да не бъдеш отменен, осъден или заклеймен води до автоцензура. Творците създават безопасно съдържание, лишено от ръбове, истина и конфликт.

Оригиналността отстъпва място на шаблона, а честното мнение се заменя с лицемерна толерантност.

Има ли надежда? Да, но тя е слаба и далеч не масова. Винаги ще има отделни хора, които ще търсят смисъл, стойност и истина. Но "възраждане" в близко бъдеще не се очертава. Докато стандартите са ниски, а комфортът е по-важен от съдържанието, културната дупка ще се задълбочава.

И тогава дали миналото е било по-добро вече няма значение. Защото настоящето отказва да бъде достойно за бъдещето.