Съвременната история на България ни показва, че популизмът и демагогията са основните качества, които формират един български политик. Те са проникнали дълбоко в устоите на нашата система и са се превърнали в нещо обикновено. Дали чрез думи или действия, те определят дневния ред в политиката и обществеността.
Да говориш по важни теми за обществото и да правиш реални усилия за справяне с належащите проблеми трябва да бъде разграничено от популизма. Той е инструмент за достигане на лични цели – говориш без да казваш нищо и все пак те фаворитизират. Тази манипулация се харесва от двете страни – и от манипулиращите, и от манипулираните. Тоест, нещо като Стокхолмски синдром. (Повече информация - https://nauka.bg/kakvo-stokholmski-sindrom/)
Най-нагледният пример за разяждащ гражданското общество у нас популизъм са референдумите. За съжаление историята ни показва, че допитването до обществото по съществени теми не вещае нищо добро. Така е и днес. Дали да се откажем от въвеждането на еврото, или да станем президентска република, са темите, които дават поле за най-много популизъм, и следователно разкриват ниши, на гърба на които отделни политически субекти изграждат своята предизборна кампания за предсрочните парламентарни избори през април, а защо не и за местните през есента.
Феноменът, за който говорим, е породен от историческа обремененост и не е дете на глобализма в XXI век.
Vive la République!
Референдумът от 1946 г. за отмяна на монархията и установяване на република е типичен пример за игра с желанията за промяна сред българското население. Освен че по смисъла на Търновската конституция такова допитване е незаконно, съществуват и множество съмнения, че вотът е фалшифициран и че е оказан натиск от Червената армия (91,63% избирателна активност и 95,63% са гласували “ЗА” републиката). Въпреки това, още на следващата седмица монархията е “погребана” и България е обявена за Народна република. През следващите години комунистическият елит успява да изпълни своята цел – Народната република да се превърне в държава-сателит на Съветския съюз.
Снимка: ЕПА/БГНЕС
Събитията около референдума са най-яркият пример за влиянието на популизма и патоса у нас. В желанието си да забърза своя напредък обществото ни подписва смъртната присъда на своето европейско развитие.
Евро vs. Копейка
Подписката за референдум за запазването на българския лев, инициирана от „Възраждане“ е едно от единствените сигурни неща в последните няколко години. Нямаше човек в България, който не беше наясно, че рано или късно националистите ще се задействат по този въпрос. Разбира се, тук е важно да споменем, че допитването е безмислено в своята съществена част. Това е видно от чл. 9, ал. 4 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, който гласи, че допитване до обществото по въпроси, свързани със сключени от Република България международни договори, може да се провежда само преди тяхната ратификация. С договора за присъединяване към Европейския съюз България е дала своето съгласие за присъединяване и към Еврозоната.
Този акт от страна на „Възраждане“ не е нищо повече от своеобразно искане за вот на доверие от гражданите. Не трябва да забравяме обаче чувствителността на темата и непрестанната дезинформация, която се води в публичното пространство за последствията от приемането на еврото. По този повод, въпреки че отказването от вече ратифициран международен договор (дори и след 20 години, както е заложено в допитването на “Възраждане”) е незаконно, това не е гарант за бездействие от страна на някои политически формации.
Колкото и имагинерно да звучи нарушаването на международен договор от наша страна, то трябва да разгледаме какви биха били хипотетичните последствия - изолация на държавата, разрив на партньорските отношения със страните от ЕС и НАТО, обедняване и т.н. Но със сигурност една немалка част от обществото ще покаже, че наистина страда от Стокхолмски синдром – ще сме похитени, но поне ще запазим левчето и неясната си идентичност.
Снимка: Unsplash
Парламентът умря. Да живее президентът!
Тази година ни очаква още един евентуален референдум, иницииран от Слави Трифонов и партия „Има такъв народ“. Неговият предмет е промяна на устройството на държавата и преминаване към президентска република – отново популизъм, който цели връщането на позициите на партията на Трифонов на някои от следващите избори. С твърдението си, че “парламентарната република се е изчерпала”, ИТН задълбочават недоволството на обществото към партиите и правят заявка за алтернативно решение на политическата криза, чиято възможност за изпълнение обаче, клони по-скоро към нула.
Темата с президентската република е един от тези въпроси, които макар че се повдигат постоянно, явно никога не омръзват на политиците и обществото. Въпреки лошия опит от миналото и минималните традиции в демокрацията, българското общество е склонно да се довери на една личност, която да е глава на изпълнителната власт.
Ръждата на демокрацията
Неминуемо в част от историята на всяка една демократична държава има политически кризи, които изглеждат безнадеждни. Такива ситуации създават предпоставки за засилване на реториката, насочена към обществото (уж) с цел неговото пряко участие в управлението на страната и взимане на нещата в свои ръце.
През 1991 година в първата си реч към българското общество след промените Симеон Сакскобурготски нарича референдума от 1946 г. “пародия на плебисцит”. Това, макар и останало незабелязано тогава, е важно да бъде припомняно ежедневно. Ситуацията днес е същата – разклатените политически субекти занимават обществото с изпразнени от съдържание предложения, зад които има конкретни лични цели, с идеята, че никой не вижда по-далеч от носа си, което не е далеч от истината.
N.B. Плебисцитът е всенародно гласуване, инициирано от партии, организации, политически субекти, държавни власти и др. с користни цели. Референдумът е иницииран от обществото.
Добави коментар