В началото на XX век руската литература сякаш се оказва между два свята. От едната страна стоят наследниците на големия реализъм — Толстой, Чехов и Куприн, които поставят в центъра човека, неговата съвест, любов и морален избор. От другата идват модернистите — символисти, акмеисти и футуристи, които вече не са убедени, че старият литературен език може да опише новия век.
Wikipedia
Толстой и Чехов умират още преди революцията — съответно през 1910 и 1904 г. — и затова не могат да бъдат представяни като преки противници на болшевизма. Но техните произведения вече показват разпадането на стария ред. Във "Война и мир" Толстой поставя отделния човек срещу огромната историческа стихия и показва, че историята не може да бъде разбрана само чрез императори и генерали. При Чехов във "Вишнева градина" революцията сякаш вече е започнала, преди някой да я нарече така: старото аристократично семейство губи имението си, а Лопахин, син на крепостни селяни, го купува. Един обществен свят си отива, а друг вече заема неговото място.
Модернистите обаче искат не просто да описват тази промяна, а да намерят нов език за нея. Символистите като Александър Блок вярват, че зад видимата действителност има друг, по-дълбок свят. В "Дванадесетте" революционният Петроград е представен като снежна, почти мистична стихия, а появата на Христос в края прави творбата далеч по-сложна от обикновена революционна поезия. Блок приема революцията като разрушителна, но и като възможност за духовно прераждане.
Wikipedia
Срещу символистите се изправят акмеистите(техните литературни противници). Гумильов, Ахматова и Манделщам търсят точност, предметност и яснота. Ако за символиста предметът може да бъде знак към невидим свят, за акмеиста чашата, улицата, лицето и стаята могат просто да бъдат истински и конкретни. В ранната поезия на Ахматова любовта и раздялата не се нуждаят от огромна мистична система, за да станат трагични. Тъкмо тази яснота е нейният отговор на символизма. И именно заради своята правота тя е човекът който назовава този литературен период " Сребърният век на руската литература".
След това идва футуризмът. При Маяковски вече няма желание да се спасява старият литературен свят. Трябва да бъде създаден нов. Нов език, нов човек, ново общество. Маяковски приема революцията много по-пряко от Блок и превръща поезията си в част от енергията на новата епоха.
Wikipedia
Тъкмо тук започва истинската драма на руската литература. Иван Бунин е един от най-големите противници на революционния разрив. Той напуска Русия през 1919 г. и живее до края на живота си във Франция. Там вече може да пише каквото иска, без съветската цензура, и превръща спомена за стара Русия в една от големите теми на творчеството си. През 1933 г. получава Нобеловата награда за литература за продължаването на класическата руска проза.
Тук е и големият парадокс: докато в СССР литературата все повече трябва да гледа към бъдещето, Бунин пише за паметта и изгубения свят. "Животът на Арсениев" е почти литературен опит да бъде спасен един свят чрез спомена.
Wikipedia
Булгаков има друга съдба. Той не емигрира, а остава в СССР. Затова не може да пише свободно като Бунин. В "Бялата гвардия" показва разпадането на стария свят през съдбата на семейство Турбини, а в "Майстора и Маргарита" превръща Москва в гротескен свят, в който властта, литературата и истината постоянно се сблъскват. Ако Бунин пише от свободата на изгнанието, Булгаков пише от ограничението на оставането. Но истината е че съдбата на Михаил Булгаков е несправедлива. През 1920 г. той завършва едно от известните си произведения "Кучешко сърце", но поради съветската цензура то не бива издавано чак до 1968 г. 28 години след смърта на самия автор.
Wikipedia
След гражданската война тази разлика става огромна. Едни писатели напускат Русия и създават литературата на емиграцията; други остават и се опитват да оцелеят в новата система. Бунин остава извън Русия до смъртта си, Куприн по-късно се връща, Ахматова остава, Манделщам остава, Булгаков остава, Маяковски също остава.
Така руската литература не просто се разделя политически. Тя се разделя между паметта и бъдещето, свободата и оцеляването, желанието да се създаде нов свят и страха да не бъде изгубен старият. И може би именно затова литературата от тези години е толкова силна: защото всеки от тези писатели трябва да отговори на един и същ въпрос — какво остава от човека, когато цяла една страна реши да стане друга?
Добави коментар