0:0 с АЕК. И отново онова странно усещане, което съпътства Левски от години – че мечтата е достатъчно близо, за да я докоснеш, но още не достатъчно близо, за да повярваш.
Шампионската лига е на един мач разстояние. Формално всичко е 50 на 50, макар че след равенството в София и реванша в Атина везните вероятно вече леко се накланят към гърците.
БГНЕС
Но този Левски има нещо важно: той стигна дотук.
И точно затова въпросът не е дали този отбор заслужава да играе за Шампионската лига. Заслужава. Въпросът е друг – има ли в него онова, което е необходимо, за да направи последната крачка?
Защото понякога имаме чувството, че мачовете, които на хартия изглеждат по-поносими, стават по-трудни от онези, които някога ни изглеждаха невъзможни.
Тук вече започва сравнението с миналото. Не с идеализираното минало, а с един конкретен Левски.
През 2005/06 сините победиха „Динамо“ Букурещ с 1:0, отстраниха „Артмедия“ с две победи, спряха „Удинезе“ след 0:0 в Италия и 2:1 в София и стигнаха до четвъртфинал за Купата на УЕФА. Там загубиха от „Шалке“ с 1:3, но в реванша направиха 1:1 в Германия.
Имаше и онзи гол на Йовов срещу „Марсилия“, който отдавна е станал част от левскарската митология. Но имаше и други моменти, които днес сякаш се помнят по-малко.
Победата в Букурещ например. 1:0 – без спектакъл, без история за поколенията, но точно от онези европейски вечери, в които отборът разбира, че може да спечели и когато мачът не му се получава.
После дойде „Артмедия“ – 1:0 като гост и 2:0 в София. Не звучат толкова величествено, колкото „Удинезе“ или „Шалке“, но точно такива мачове изграждат европейски отбор.
А година по-късно Левски вече стигна до Шампионската лига.
2:0 и 2:0 срещу „Сиони“. След това 2:0 срещу „Киево“ в София. И 2:2 във Верона. Телкийски и Бардон вкараха на „Бентегоди“, а Левски издържа.
И когато погледнем състава от онова време, разликата изпъква сама. Петков, Топузаков, Боримиров, Телкийски, Йовов, Станислав Ангелов, Живко Миланов, Домовчийски. Да, имаше чужденци. Ричард, Бардон, Лусио Вагнер, Томашич. Но около тях имаше ядро от футболисти, които знаеха какво е Левски и какво означава да излезеш в Европа с тази фланелка. Десетте мача в квалификациите и групите на Шампионската лига тогава не бяха случайност – те бяха естественото продължение на вече изграден отбор.
И тук стигаме до днешния Левски. Не е проблем, че има чужденци. Проблемът е дали има достатъчно хора, които могат да бъдат неговата памет, неговият глас, неговият характер.
Тук вече започва сравнението с миналото. Не с идеализираното минало, а с един конкретен Левски.
И тук е важно да не изпадаме в капана на носталгията. Сегашният Левски не задължително играе по-лош футбол от онзи от 2006-а. Напротив – този отбор има своя игра, своя идея и моменти, в които показва много добър футбол. Той не трябва да бъде оценяван единствено през призмата на легендарния състав от преди 20 години. Тогава футболът беше различен, отборът беше различен, а и обстоятелствата бяха други.
Разликата може би не е толкова във футболните качества, колкото в натрупания опит и усещането, че знаеш как да изиграеш точно онзи момент, в който един мач може да промени историята ти.
Така е, сегашния състав българите са малко. Но това само по себе си не е грешка. Футболът отдавна е глобална игра. Но когато чужденец дойде в Левски, той трябва да разбере къде е попаднал. А когато българин излезе с тази фланелка, от него се очаква да знае защо точно тази фланелка тежи повече.
Може би затова днешните мачове понякога ни се струват толкова нервни.
Не защото отборите срещу нас са непременно по-силни от „Удинезе“, „Оксер“, „Марсилия“ или „Шалке“. А защото Левски още търси своята нова версия на онази увереност.
БГНЕС
Годините чакане също оставят следи. Когато дълго време си бил далеч от голямата европейска сцена, всяка следваща възможност започва да изглежда като изпит. А големите отбори не играят така. Те не питат дали моментът е прекалено голям. Те просто го взимат. Този Левски вече написа няколко страници от своята история. Сега му остава най-трудната, Атина.
Един шанс. И може би най-важното – не да стане отново отборът от 2006-а. Няма как. Тогава бяха Йовов и Телкийски. Бяха Боримиров и Топузаков. Бяха техните характери, техният път, техният футбол. Днешният Левски трябва да намери своите. Защото историята не се повтаря, тя се наследява. А на 26 август този Левски ще има възможност да докаже, че е научил най-важния урок от стария – че когато си на една крачка от небето, не трябва да гледаш нагоре. Трябва да направиш крачката.
Добави коментар