Какво всъщност представлявлява модното ревю?
През голямата част от историята на модата отговорът е сравнително прост. Дрехи, модели, подиуми, публика. Всичко останало има основната задача да постави колекцията в контекст.
Днес едно модно ревю рядко се изчерпва с дрехите. Все по-често се акцентира върху музиката, движението, пространството, а напоследък най-често върху публиката.
Резултатът може да бъде впечатляващ, но понякога и по-сложно тълкуван.
Въпросът вече не е дали модата може да бъде театрална. Тя винаги е била такава. От драматичните спектакли на Alexander McQueen до мащабните представления на Thierry Mugler и умишлено абстрактните презентации на Rei Kawakubo, дизайнерите отдавна разширяват границите на това, което приемаме за модно ревю.
Разликата днес е в мащаба и в степента, в която дрехите могат да се окажат само един елемент от много по-голямо преживяване.
Ревюто на Diesel за пролет/лято 2027 в Милано е един от най-ясните примери за тази промяна. То беше и последната колекция на Glenn Martens за марката след шест години начело.
Dscene Magazine
Това го превърна в своеобразна кулминация на визуалния език, който Мартенс изгради в Diesel: деним, нощен живот, сексуалност, хумор, деформация и постоянна готовност да накара публиката да се запита какво точно вижда пред себе си.
Още преди началото на шоуто, а след това и по време на него, пространството беше изпълнено с тежко дишане и вариация на Love to Love You Baby на Donna Summer.
Около 200 изпълнители бяха разположени сред публиката, която постепенно започна да се целува и да влиза във все по-интимни взаимодействия. Границата между зрители и изпълнители изчезна. Публиката вече не просто наблюдаваше случващото се на подиума, тя самата се превърна в част от шоуто.
apnews.com
Интимното поведение в средата на публика на модно ревю неизбежно предизвиква шок, защото преминава граница, която повечето подиуми оставят недокосната. То създава онзи момент, в който хората инстинктивно посягат към телефоните си, за да снимат и да публикуват своите впечатления онлайн.
Martens прекара години в изграждането на Diesel около определен тип провокативна енергия, а сексуалността отдавна е част от този език. Последното му шоу може да бъде прочетено като крайна версия на света, който той създаде за марката.
Свят, в който мода, нощен живот, хумор и спектакъл постоянно се пресичат.
Но остава един по-неудобен въпрос: шокът част от идеята ли беше, или идеята беше поднесена по този начин, защото целта е да се привлече внимание?
Проблемът започва тогава, когато реакцията стане по-важна от онова, което я е породило.
Самото модно ревю създава свят, различен от ежедневния. Но има разлика между това да пренесеш публиката в този свят и просто да я шокираш, защото знаеш, че така ще привлечеш внимание.
Тук се появява една от големите промени в съвременната мода. Понякога шоуто започва да засенчва самите дрехи. Когато музиката, движението, пространството и колекцията работят заедно, те могат да направят идеята по-силна. Но могат и да превърнат дрехите във второстепенна част от случващото се на модния подиум.
Di Petsa показа по-смислената страна на този подход с Holy Milk за пролет/лято 2027 в Лондон. Колекцията разглеждаше бременността, майчинството и женското тяло, а Leigh-Anne Pinnock закри ревюто със скулптурен сутиен, вдъхновен от лактацията.
Провокативният образ беше пряко свързан с темата на колекцията, а не просто създаден, за да предизвика шок и неудобство в публиката, с което да се помни това ревю.
При COS например, това се случи по друг начин. Протест на PETA заради използването на материали от животински произход прекъсна шоуто в Ню Йорк, а конфронтацията със Steven Kolb бързо се разпространи онлайн.
Дизайнерите вече не създават само колекция, а и момент, който да остави следа след себе си. Дали този момент помага на дрехите да бъдат разбрани, или ги кара да бъдат забравени? Все по-често най-запомнящото се нещо около дрехите има много малко общо със самите тях.
Това не означава, че интересът към модата е намалял. Разширяването на подиума позволява на дизайнерите да говорят за сексуалност, политика, идентичност, технологии и култура по начин, който една дреха сама по себе си не би могла.
Въпросът е какъв резултат целим да постигнем с тази скандалност и екстравагантност?
Тук се появява и дилемата с оригиналността. Дали дизайнерите създават нещо наистина ново, което променя представата ни за моден подиум, или търсят онзи образ, който ще накара хората да спрат за секунда и да се замислят какво седи зад тези динамични прояви.
Разликата невинаги е ясна. Една идея може да бъде напълно искрена и едновременно да е създадена така, че да предизвика внимание. Шоуто може да бъде и изкуство, и комуникация.
Традиционното ревю караше публиката да гледа дрехите. Съвременното все по-често я кара да влезе в свят, изграден около тях. Понякога този свят задълбочава идеята на колекцията. Друг път я засенчва.
Както вече споменахме, последното шоу на Diesel под ръководството на Glenn Martens се намира точно в тази зона. То може да бъде видяно като естествено продължение на света, който той изгради за марката, като спектакъл, който размива границата между подиума и реалния живот, или като начин последната му колекция да стане невъзможна за пренебрегване.
Вероятно е било и трите.
Но защо модата вече има нужда от подобна стимулация, за да задържи интереса към себе си? Може би защото самото ревю вече не е крайният продукт. То е началото на разговор, който продължава онлайн в снимки, видеа, заглавия и реакции.
Това променя и ролята на провокацията. Тя вече не е само художествен инструмент. Може да бъде начин едно шоу да придобие живот извън залата и да достигне до хора, които дори не се интересуват от колекцията.
Когато всеки сезон трябва да предложи нещо още по-неочаквано, границата постепенно се измества. Това, което вчера е било смело, днес вече изглежда познато. А утре трябва да бъде надминато.
Така модата влиза в странна надпревара със собствените си провокации. Не защото непременно е изчерпала идеите си, а защото средата около нея постоянно изисква нещо ново, което да привлече вниманието на публиката.
В крайна сметка въпросът не е дали модата има право да бъде провокативна. Разбира се, че има. Въпросът е какво се случва, когато провокацията вече не е избор, а необходимост.
Дали след целия спектакъл все още помним защо сме дошли да гледаме мода?
Добави коментар