Понякога една снимка казва повече за развитието на един град от десетки стратегии. В случая няколко снимки от едни и същи места в Утрехт.
На първата виждаме асфалт, автомобилни платна и инфраструктура, която сякаш няма друга функция, освен да прекара колкото се може повече коли през града. На втората, десетилетия по-късно, на същото място има вода, дървета, хора, велосипеди и пространство, в което вече има причина да останеш.
Това не е визуализация на бъдещето. И не е поредният красив проект, който никога няма да бъде построен. Това е Catharijnesingel в Утрехт.
Историята му всъщност прави промяната още по-интересна. Част от стария канал около историческия център е засипана през втората половина на XX век, за да освободи място за автомобилна инфраструктура.
Повече от 40 години по-късно градът прави обратното – премахва асфалта и възстановява водата и зеленината. През 2020 г. възстановяването на канала е завършено.
На пръв поглед най-лесният извод би бил, че София трябва да последва примера на Нидерландия. Повече велоалеи, по-малко автомобили, повече зеленина. Само че подобно сравнение би било прекалено лесно, а и не особено честно.
София не е Утрехт.
Няма неговите канали, няма неговата структура и няма смисъл да се преструваме, че решения, работещи в един град, могат просто да бъдат пренесени в друг. Утрехт ни показва нещо друго.
Градът има право да промени решенията, които вече не работят за него.
Това е философията, която си струва да вземем.
Подобна промяна се вижда и в Амстердам. Днешният образ на града понякога създава усещането, че той винаги е бил царство на велосипедите. Не е. След Втората световна война автомобилите постепенно завземат все повече пространство, а през 60-те години градската политика до голяма степен приема колата като бъдещето на транспорта.
Промяната започва постепенно и продължава десетилетия – улица по улица, с ограничения на паркирането, повече пространство за пешеходци и велосипеди и различно отношение към публичното пространство.
Тук разговорът вече става интересен за София.
Не е необходимо утре да затваряме големите булеварди или да превръщаме "Цариградско шосе" в парк. Градът има нужда от автомобилите си, от метрото, трамваите, автобусите, велосипедите и пешеходците едновременно. Въпросът е дали всяко решение, наследено от предишните десетилетия, трябва автоматично да остане неприкосновено.
Поглеждаме бул. "Тодор Александров".
Широк, открит и на места почти лишен от сянка. Точно там вече се реализират мерки за повече зеленина, като общината съобщава за 134 засадени дървета и над 3500 декоративни храста. Има и избран граждански проект за допълнително озеленяване на участъка между "Опълченска" и "Константин Величков".
Това не е Утрехт и не трябва да бъде. Но е пример за същия въпрос: може ли пространство, проектирано основно като транспортен коридор, постепенно да стане по-добро и за хората около него?
Това може да попитаме за десетки места.
За огромни кръстовища, около които пешеходецът изглежда като нежелан гост. За пространства между пътните платна, които са просто асфалт или неизползвана площ. За улици, по които през юли вървиш десет минути без дърво над главата си. За паркинги, заемащи места, които някой ден могат да имат и друга функция.
Особено когато София вече усеща проблема с жегата. В актуализирания план за действие на града се посочва рискът от "градски топлинен остров", при който температурите в централните части могат да бъдат с до 4°C по-високи от средните за града.
Тогава дървото вече не е просто украса и сянката не е лукс, а въпросът каква част от града покриваме с асфалт престава да бъде само естетически.
И все пак промяна има. София подготвя "Зеления ринг" – около 30 километра линеен парк по стари железопътни трасета и други градски коридори, който трябва да свърже повече от 30 квартала. Това е интересна посока именно защото не се опитва да превърне София в чужд град, а търси нов живот за пространства, които вече имаме.
Може би точно това липсва понякога в разговора за столицата. Не поредният спор дали сме "за" или "против" автомобилите. Не мечтата София да стане Копенхаген, Виена или Амстердам. А способността периодично да поглеждаме собствените си решения и да питаме: още ли работят?
Защото градовете не са музейни експонати. Те се променят заедно с начина, по който живеем в тях.
Утрехт не ни показва как трябва да изглежда София. Показва ни нещо далеч по-ценно – че един град може да погледне решение, взето преди десетилетия, да признае, че времето му е минало, и да избере друго. А понякога развитието не означава да построиш нещо ново. Понякога означава да имаш смелостта да поправиш старото.
Добави коментар