През 1858 г. британският дизайнер Чарлз Фредерик Уърт открива своя модна къща на Rue de la Paix. Френската федерация за висша мода я определя като първoто истинскo място за haute couture. А през 1945 г. А през 1945 г. самото наименование Висша мода е законово защитено във Франция, като използването му е обвързано със специални критерии и процедура за одобрение.
Затова пък октомрийските демонстрации във Франция от тази година, свързани с поскъпването на живота, качеството на обществените услуги и условията в образованието, прераснаха в сблъсъци, грабежи и разрушения.
Зад протестите, в които активно участие взе поколението Z стоят реални социални проблеми. Но мирно шествие, гражданско неподчинение и разрушаване на магазини не се измерват с един и същи аршин.
Разграничението е важно, защото помага да разберем причината част от безредиците да се насочат към модните бутици.
За някои граждани луксозните магазини в центъра на Париж не са търговски обекти, а лицето на индустрия, свързвана с високи цени, привилегии и безлимитни покупателни възможности. Затова подобни места станаха мишена на общественото недоволство.
Но разрушенията имат и друго измерение. Защото освен международна столица на лукса, Париж е мястото, където в продължение на векове се е оформяла историята на модата.
Ако се върнем към Уърт ще видим как е променил отношенията между клиент и създател. Tой представя собствени модели, демонстрирани върху живи манекени, от които клиентите могат да избират, преди дрехите да бъдат изработени по мярка.
Интересна подробност е, че съпругата му, Мари Верне, лично дефилира с неговите творения, като своеобразен предшественик на професионалния модел в съвременната мода. Така двамата трансформират принципа, по който се създават поръчковите дрехи, заедно с начина, по който се продават.
С времето модните къщи се превръщат в разпознаваеми адреси, около които се изгражда идентичността и международната репутация на Париж. Един от най-разпознаваемите примери за връзката между модна къща и конкретно място е Chanel. През 1910 г. Тя шапкарския си бутик Chanel Modes на Rue Cambon.
След като работата ѝ с трико и по-свободни силуети променя женското облекло, внасяйки по-голяма лекота и практичност, през 1918 г. Шанел установява модната си къща на същата улица, където си до днес се помещават бутиците, салоните и ателиетата.
Christian Dior, от своя страна, започва през 1946 г. на Avenue Montaigne, а на 12 февруари 1947 г. представя колекцията на къщата, чиито силуети стават известни като New Look. При тях подчертаната талия и обемните поли контрастират с практичното облекло по време на войната.
Редакторката на Harper’s Bazaar, Кармел Сноу, популяризира названието New Look, а сакото Bar от дебютната колекция се превръща в емблема на модната къща.
Но разточителното използване на плат предизвиква и критики. За някои Dior символизира завръщането на красотата, но за други е недопустим лукс. Историята показва как една колекция може да се превърне в обществен спор за лукса и неравенството в следвоенните години.
Hermès започва за първи път през 1837 г. като парижка работилница за конски амуниции. През 1900 г. компанията създава чанта за ездачи Haut à courroies, предназначена да побира седло и ботуши. Точно тя е предшественикът на прочутата Birkin.
През 1922 г. Емил Ермес придобива правата върху механизъм за закопчаване, познат като цип. Така марката, която днес свързваме с луксозните чанти и аксесоари, изгражда наследството си върху практическите решения и майсторската изработка.
Други парижки модни къщи оставят своята следа в киното.
През 1961 г. Givenchy създава прочутата черна рокля на Одри Хепбърн за Закуска в Тифани. Един от екземплярите е продаден на търг в началото на нашия век за 467 200 британски лири.
Yves Saint Laurent пък проектира костюмите на Катрин Деньов за Дневна красавица през 1967-а, като превръща облеклото в действащо лице на филма. Така творчеството на модните къщи излиза извън бутиците и се превръща в културна памет.
Тяхната история показва, че haute couture може да надхвърли търговското си предназначение и да остави следа в различни сфери от живота ни. Без това да означава, че всеки луксозен бутик е музей или всяка разбита витрина е загубено културно наследство.
За да разберем действителните последици от безредиците, трябва да разграничим символичното значение на модата от конкретните щети. В крайна сметка не говорим за Френската революция или за протестите от 68-а.
Въпросите за неравенството, условията на труд, свръхпотреблението и отговорността на бизнеса безспорно заслужават сериозен обществен дебат. Пък и луксът винаги ще бъде обект на обществена критика, защото демонстрира своя социален статус безапелационно.
Но промяната, каквото и да влагаме в това понятие, изисква нещо съвсем различно от символно посегателство срещу богатството. Повече биха помогнали ясни искания и цивилизован обществен натиск.
Критиката към една индустрия може да е и напълно основателна. Но тя не оправдава насилието срещу хората, които работят в нея, нито разрушаването на местата, в които се създава нейната история.
Така Париж, както и всяка друга "столица на модата" може да бъде сцена на обществен спор, без разрушението да се превръща в негов език.
Добави коментар