Да дойдат харвардците

Тежките времена раждат силни хора. Силните хора раждат лесни времена. Лесните времена раждат слаби хора. Слабите хора раждат трудни времена. Чингис хан 

Когато си говорим за кризи, неизбежно стигаме до въпроса за лидерството – онова митично, често недостижимо качество, което или превръща политиците в икони, или ги изпраща в забвение. В контекста на българската политика и партийност тази тема е едва ли не табу. Което не ни пречи с носталгия да се връщаме към онези години, когато политиката раждаше личности, а не просто партийни кадри със социални мрежи.

Да, говорим за Прехода – онова бурно, изпълнено с надежди, но и компромиси време, което оформи цяла плеяда от фигури, останали в историята като политически суперзвезди.

Източник: WIKIPEDIA

Дали сме доволни от начина, по който се случи този преход, или не, е отделен въпрос. Но едва ли някой би оспорил, че тогавашните лидери – от Петър Стоянов и Георги Първанов до Желю Желев, Надежда Михайлова и Петър Дертлиев – са успели да обединяват, да вдъхнат поне някаква надежда и да създадат обществени импулси в точния момент. С други думи, да направят неща, които днешните политици изглежда напълно са забравили.

И ако трябва да определим фундаменталната разлика между тогавашния политически елит и днешния, тя се крие в начина, по който участниците удовлетворяват собствената си суета.

Източник: WIKIPEDIA/By Eric Draper

Едните – чрез ясни публични позиции, категорични тези и дори рискови обещания, изречени с нещо, което може да мине за "мъжка дума". Другите – чрез лайкове, статуси и симулирана близост с народа, докато същият този народ се чуди кой точно му е представител и има ли изобщо такъв.

А що се отнася до оценката на техните политики и решения, достатъчно е само да си зададем въпроса: кое бихме предпочели да дойде – танковете или харвардците?

Източник: WIKIPEDIA/By R. D. Ward

Разбира се, между тези две крайности съществува и едно междинно поколение политици – хора, у които можем да открием едновременно наследството на Прехода и съвременното нежелание за поемане на отговорност. Те са същите, които с лекота говорят точно това, което обществото иска да чуе, а след това действат по обратния начин.

Същите, които утре ще дадат ново обяснение, което е толкова изкусно изградено, че ще ви омагьоса, независимо дали идва от школовката на Харвард или от традициите на функционерите на БКП.

Източник: WIKIPEDIA/By The White House

Тези политици са може би най-успешните от всички – не защото предлагат решения, а защото са се усъвършенствали в изкуството да бъдат "фурнаджийски лопати" и въпреки това да създават илюзия за стабилност. А за онези, които още вярват, че в политиката няма място за манипулации и нечестност, имам лоша новина – вие никога няма да бъдете доволни.

И тук идва въпросът: кого избирате? Онези, които канеха световните лидери у нас, онези, които скъсяваха дистанцията със световните фигури до прякори като "Братовчедът Тайпи", или онези, които си купуват билети за чужди президентски инаугурации и се хвалят, че са получили "официална покана"?

И ако допуснем, че във всяко от тези три поколения има грешки и провали, не е ли време да помислим кой все пак изгради интелигентно своя образ на лидер, чийто думи помним, книги четем и уроци анализираме?

Източник: Булфото

В крайна сметка, лидерството не е в това как се представяш днес, а в това дали утре ще има кой да те цитира.

Но ако лидерството на Прехода беше свързано с визия и действие, то днес живеем в ерата на политическата симулация. Времето, в което политиците не управляват – те инфлуенстват. Дали това е добро или лошо, предстои да разберем, но ако историята ни е научила на нещо, то е, че всяка епоха намира своя Чингис хан, своя Макиавели и своя политически шарлатанин.

Въпросът е: ще ги разпознаем ли навреме?

Източник: WIKIPEDIA