Между езика и свободата

Когато едно общество поеме по пътя на войната, битката се води не само с оръжия и армии, а и с идеите и символите, които оформят общата му идентичност. В Украйна тази борба достига най-личните пространства, включително библиотеките.

В градове и села, в училища, домове и читалища книгите на руски език постепенно изчезват.

Част от тях се предават за рециклиране, други се изгарят, а трети просто потъват в мълчание. Това е силна изява на една колективн психология, която пренарежда своя вътрешен свят, за да го напасне към новата политическа действителност.

В продължение на десетилетия рускоезичната литература в Украйна заемаше централно място. Тя определяше стандартите за "велико" и "универсално".

Затова и Произведенията на Пушкин, Толстой, Достоевски и Чехов са навсякъде - в учебните програми, книжарниците, библиотеките. Съветските издателства наводняваха пазара с руски книги, често по-достъпни и по-евтини от украинските издания.

За милиони украинци тези книги са част от детските приказки, подаръците за завършване и интелектуалните им стремежи. Руският език е проникнал дълбоко в тяхното разбиране за образованост, цивилизованост и модерност.

Но войната разруши тази илюзия.

Руската култура, която някога се възприемаше като част от "великата обща традиция", за много украинци вече е оръжие, което предхожда танковете. Книгите постепенно изчезват. Но това, което се случва, не е акт на националистическо прочистване. Става дума за психологическо освобождаване от колонизация, продължила векове.

Колонизация на самото съзнание.

Точно това отличава този процес от обикновената цензура. Тук не става дума само за решения на властта. макар че украинското правителство въведе закони, които ограничават вноса на руски книги и премахна съветската и руската пропаганда от библиотеките.

В основата стоят общо желание и споделена воля, които избират да се освободят от  авторитетните символите. Защото начинът, по който четем, оформя кои сме. И за мнозина премахването на тези книги означава възстановяване на собствената идентичност.

Но психологическият пейзаж не е еднакъв за всички.

За по-възрастните поколения, израснали в Съветския съюз, руската литература е неразривно свързана с лични спомени, докато за по-младите украинци, особено тези, които растат след Майдана през 2014 година, тези книги не носят същата емоционална тежест.

Те ги възприемат като символ на потисническа система, която никога не са чувствали като своя.

Това поколенческо различие обяснява защо процесът на прочистване е толкова емоционален и неравномерен. В Лвов кампаниите за събиране на книги се превръщат в празнични събития, а в Одеса хората се колебаят, разкъсвани между носталгия и гняв.

Но колективното съзнание на една нация е страхотна сила.

Във време на война отделните хора често поглъщат и усилват споделени емоции. Психолозите наричат това "емоционално заразяване" или начинът, по който страхът, гордостта, скръбта и непокорството се разпространяват сред групите. Когато един съсед изхвърли руските си книги, друг се окуражава да направи същото.

Силата на символите не бива да се подценява. Руската литература не е неутрална в този контекст. Пушкин и Достоевски са превърнати в оръжие в руското политическо въображение. Та са станали доказателства за културно превъзходство и свидетелства за "цивилизаторска мисия".

Кремъл редовно използва руските културни фигури, за да оправдава претенциите си към Украйна, представяйки войната не като агресия, а като "възстановяване на обща цивилизация".

Премахвайки руските книги, украинците отхвърлят основата на имперския наратив.

Това психологическо прочистване обаче има своята цена. В стремежа си да заличат символичната тежест на руската култура, украинците се сблъскват със собственото си минало, с онези дълбоко лични пластове, в които този език е присъствал столетия.

Въпросът е какво ще остане след края на това прочистване?

Дали Украйна един ден ще се върне към руската литература с критичен поглед, или ще я възприема като наследство на бивш колонизатор? Или руските книги ще се стопят напълно от културния пейзаж, оставяйки след себе си само сенки от едно нежелано минало? 

Засега местните издатели бързат да запълнят празните рафтове с книги на украински. Библиотеките се обновяват с украинска история, поезия и преводи на световна литература. Училищните програми се променят и руските автори вече не са центъра на литературната вселена.

И културната екосистема се пренарежда не, за да заличи миналото, а за да изгради нещо ново. Защото същинският смисъл на този процес не е в унищожаването на книгите, а във възстановяването на вътрешния, психологически суверенитет.

В крайна сметка езиковата битка не е страничен епизод. Тя е отражение на голямата война. На борбата за идентичност и за правото държавите да  разказват собствената история. Такава, каквато е в действителност.

В този смисъл битката за езика е не по-малко значима от битката за територия.