След броени седмици Левски и ЦСКА отново ще се срещнат. Този път залогът ще бъде Суперкупата на България – трофей, за който двата отбора не са играли един срещу друг от близо две десетилетия.
Като левскар, разбира се, искам Левски да спечели. И този път имам основания да вярвам, че „сините“ влизат в мача с известно предимство. Шампионската титла, стабилното представяне през сезона и увереността, която отборът натрупа, дават основание за такова очакване.
Но това е само очакване.
Когато Левски и ЦСКА се срещнат, предишните мачове и моментната форма не изчезват, но губят част от значението си. Един такъв двубой може да тръгне в съвсем различна посока от това, което показват таблицата и статистиката. Затова и прогнозите преди него винаги са малко условни.
БГНЕС
По-важното е друго. Всеки привърженик иска отборът му да победи, да вдигне купата и да изиграе мач, който да остане в историята. Но това не означава, феновете на Левски и ЦСКА да имат неприязън един към друг. Точно обратното. Съперничеството има смисъл, когато отсреща има противник, който можеш да победиш, но и с когото споделяш една и съща игра. Без ЦСКА победата над ЦСКА няма същата тежест. Без Левски победата над Левски също.
Това не е призив двата клуба да станат приятели. Не е и опит да се премахне емоцията от футбола. Футболът без емоция би бил просто статистика. Въпросът е какво правим с тази емоция.
Историята на мачовете между Левски и ЦСКА показва, че напрежението далеч не е явление от последните години. И може би точно тук трябва да внимаваме с романтичния разказ, че някога всичко е било само футбол, а днес сме го заменили със скандали. Не е вярно. Има достатъчно доказателства за обратното.
На 17 ноември 1968 г. Левски побеждава ЦСКА със 7:2 – един от онези резултати, които остават в историята не просто като победа, а като част от клубната памет.
През 1994 г. идва и 7:1 – най-голямата победа на Левски в дербито. Наско Сираков вкарва четири гола, а Даниел Боримиров добавя два.
Такива мачове са причината хората да помнят футбола десетилетия по-късно. Не заради телевизионните студиа, не заради публикациите в социалните мрежи и не заради това кой какво е казал преди срещата. Помнят ги заради случилото се на терена.
Но има и друга дата – 19 юни 1985 г.
Финалът за Купата на България между Левски и ЦСКА завършва с тежки сблъсъци между футболистите и огромен скандал. Последствията са крайни: двата клуба са разформировани, а редица футболисти са наказани. Самият мач остава един от най-мрачните епизоди в историята на съперничеството.
Този случай е важен именно защото разбива удобния мит за „доброто старо време“. Не, и тогава всичко не е било само футбол.
Напрежението е съществувало. Имало е конфликти, скандали и моменти, в които съперничеството е излизало извън границите на нормалното. Разликата е, че днес живеем в среда, в която всяка реплика, всяко действие и всеки конфликт могат да бъдат превърнати в новина, клип, публикация или повод за нов спор.
Шумът около футбола е станал част от самия футбол. И понякога този шум е по-голям от играта. Това е проблемът, който според мен трябва да обсъждаме. Не дали Левски или ЦСКА са „по-правилният“ клуб. Не дали едната публика е по-добра от другата. Не и дали преди тридесет или петдесет години феновете са били по-възпитани. А дали все още можем да оставим футбола да бъде в центъра. Защото когато Левски и ЦСКА излязат на терена, би трябвало да говорим за футболистите. За това кой е бил по-добър. Кой е взел правилното решение. Кой е издържал напрежението. Кой е намерил начин да спечели. Това са нещата, които остават.
Наско Сираков не е запомнен с 7:1 заради някаква реплика преди мача. Левски не е запомнен с 7:2 заради това какво са казвали феновете в дните преди срещата. Тези мачове са останали в историята заради случилото се на терена. И точно това трябва да пазим.
Разбира се, футболът е принадлежност. За едни тя е синя, за други – червена. Това няма да се промени и не трябва да се променя. Нормално е да искаш твоят отбор да победи. Нормално е след победа да се радваш, а след загуба да ти е криво.
Ненормално е обаче съперникът да се превърне във враг.
Има разлика между това да искаш да победиш ЦСКА и това да искаш да унижиш човек, защото подкрепя ЦСКА. Има разлика между това да се подиграваш с футболен резултат и това да превръщаш футбола в повод за омраза.
Точно тази граница трябва да пазим.
Левски и ЦСКА имат нужда един от друг и по още една причина. Силното съперничество принуждава и двата клуба да бъдат по-добри. Когато единият отслабне, печели не само другият – губи и самото съперничество. Затова феновете на двата клуба трябва да искат съперникът им да е не по слаб от любимият отбор. Това е разликата между уважението към противника и неутралността. Не е нужно да бъдем неутрални. Нужно е да бъдем разумни.
След броени седмици ще има един мач. Ще има победител и победен. Едните ще се радват, другите ще се ядосват. Това е нормалната част от спорта.
Но ми се иска след последния съдийски сигнал да остане разговорът за самия мач. За футбола, за играчите, които са го решили, за моментите, които ще си спомняме след години. Защото историята на Левски и ЦСКА вече е достатъчно голяма. Не е нужно да я допълваме с още скандали, за да бъде значима. Нека този път оставим футболът да говори.
Добави коментар