През февруари 1920 г. един от най-големите руски писатели пристига в София с жена си – почти без средства и без да знае какво го очаква. Иван Бунин вече е напуснал Русия, която познава, и се движи през Европа като човек, изгубил не просто родината си, а цял един свят.
Настанява се в хотел „Континентал“ (срещу бившата Буюк джамия, сега Археологически музей). Стаята му обаче е обрана, според непотвърдени слухове – от руски емигрант, и семейството остава в крайно тежко положение. Историята има почти символичен характер: писателят, който цял живот описва крехкостта на човешкото съществуване, сам се оказва беззащитен пред случайността.
Wikipedia
В София обаче Бунин среща хора, готови да му помогнат, сред които литературния историк Боян Пенев и поетесата Дора Габе. Престоят му продължава едва няколко седмици, преди да замине за Белград, а след това за Париж.
Това е само един от парадоксите в живота му. Бунин ще стане първият руски писател, получил Нобеловата награда за литература – през 1933 г. Но когато напуска родината си, той не знае дали някога отново ще има публика, издания и литературен живот.
Неговата история не е просто биография на голям автор. Тя е история за сблъсъка между литературата и политиката, между паметта и революцията, между един изчезващ свят и опита той да бъде съхранен чрез словото.
Един от най-интересните епизоди в живота на Бунин е приятелството му с Максим Горки. Днес двамата често изглеждат като представители на две противоположни литературни вселени.
Горки е свързван с революцията, социалния бунт и образа на новия човек.
Wikipedia
Бунин е писателят на паметта, природата, историческата непрекъснатост и разпадането на стария руски свят. В началото на XX в. обаче отношенията им са много по-близки, отколкото предполага последвалият политически разрив.
Зимите между 1911 и 1914 г. Бунин прекарва на италианския остров Капри, където Горки е наел вила. Двамата се срещат често, разговарят за литература, обсъждат съвременните писатели и прекарват вечери в компанията на други представители на руската интелигенция. Горки цени сериозното отношение на Бунин към езика и художественото майсторство.
Бунин от своя страна признава, че приятелят му се отнася към него с внимание и дори нежност.
Wikipedia
Но това приятелство има и своите противоречия. Горки е привлечен от идеята, че историята може да създаде нов човек и ново общество. Бунин изпитва дълбоко недоверие към подобни исторически обещания. За него човешката природа не може да бъде обяснена единствено чрез социалната среда, нито човешкото страдание да бъде оправдано с обещанието за бъдещо щастие.
Капри се превръща в мястото, където тези два възгледа съществуват едновременно, без все още да са се превърнали в непреодолима пропаст. След революцията от 1917 г. обаче разликите между тях стават политически и лични. Горки запазва сложни отношения с болшевишката власт, докато Бунин категорично отхвърля революцията.
Wikipedia
Последната им среща е през април 1917 г. в Петроград. По-късно двамата ще останат свързани от общото си литературно минало, но разделени от представите си за бъдещето на Русия.
Бунин не напуска страната си веднага след Октомврийската революция. Първоначално остава в Москва, а през май 1918 г. заминава за Одеса. Там преживява последните месеци преди окончателната емиграция и води дневникови записки, които по-късно ще се превърнат в книгата „Окаяни дни“.
Родният дом на писателя във Воронеж
Този текст е сред най-спорните свидетелства за революционната епоха. В него Бунин описва болшевишката власт с ярост и отвращение, но записите му са ценни и по друга причина: показват как един голям писател възприема разпадането на обществения ред, езика на политическото насилие и промяната в ежедневието. Това не е безпристрастна хроника.
Това е свидетелство на човек, който се чувства исторически победен и отказва да приеме победителите.
Wikipedia
През февруари 1920 г. Бунин и съпругата му Вера Муромцева напускат Русия с френски параход от Одеса. Следват Константинопол, описаният епизод в София, а после Белград и Париж. За Бунин емиграцията не е приключение или доброволно търсене на нова културна среда. Тя е прекъсване на връзката с мястото, което е дало съдържание на почти всичките му произведения.
За разлика от Горки, Бунин не търси героя, който ще промени света. Неговият интерес е насочен към човека, който живее в свят, чието изчезване често дори не осъзнава.
В „Селото“ той разрушава идеализирания образ на руското селячество. Селският живот не е представен като нравствено убежище, а като пространство на грубост, бедност, ограниченост и дълбоки противоречия.
Точно с това Бунин се оказва неудобен за различни идеологии. Той не идеализира нито аристокрацията, нито народа, нито революцията.
Човешкото съществуване при него е твърде сложно, за да бъде сведено до политическа схема.
Wikipedia
В „Господинът от Сан Франциско“ материалното благополучие се оказва безсилно пред смъртта. В „Слънчев удар“ любовта се появява като внезапно преживяване, което променя човека, но не му дава трайно обяснение на живота. А в „Животът на Арсениев“ личната памет се превръща в опит да бъде възстановен един изгубен свят.
Бунин е наследник на руската класическа проза, но не просто продължител на Толстой и Чехов. От тях той наследява вниманието към човешката психология и всекидневието, но развива собствена естетика, основана на сетивността, ритъма на изречението и усещането за преходността на всичко живо.
Природата при него не е фон. Тя е част от самото човешко съзнание.
Wikipedia
Тъкмо това прави Бунин различен от Горки. Ако Горки често организира художествения свят около социалното действие и историческата перспектива, Бунин се интересува от онова, което ходът на историята унищожава, без да може да възстанови.
И така през 1933 г. Бунин получава Нобеловата награда за литература. Шведската академия отличава строгото му художествено майсторство и продължаването на традициите на руската класическа проза. Той става първият руски писател, удостоен с наградата, и първият руски литературен емигрант, получил подобно международно признание.
Но наградата не заличава основното противоречие в живота му. Бунин е признат от Европа и разделен от Русия. Той продължава да пише на руски език, но читателската му среда е предимно емигрантска. Литературният му авторитет расте, докато политическото му влияние в родината остава ограничено.
Wikipedia
Тук се крие и разликата между него и Горки.
Горки успява да се превърне в институция на съветската култура, макар отношенията му с властта да са изпълнени с противоречия.
Бунин отказва да приеме новата държава като законен наследник на руската история. За него литературата не трябва да легитимира политически проект, а да запази истината за човешкия опит, включително когато тази истина противоречи на идеологическите очаквания.
Бунин умира в Париж през 1953 г. Дотогава е прекарал повече от три десетилетия в изгнание. През тези години не престава да пише за Русия, но в неговите произведения тя все повече се превръща в пространство на паметта.
Wikipedia
Това не означава, че творчеството му е просто носталгия по стария ред. Бунин никога не е бил безусловен защитник на всичко дореволюционно.
Той вижда жестокостта, социалното неравенство и духовната пустота на старото общество. Но отказва да повярва, че разрушаването му автоматично ще произведе по-добър човек.
Горки вижда в литературата възможност за историческо преобразяване.
Wikipedia
Бунин вижда в нея съпротива срещу забравата. Единият се превръща в символ на съветската литературна институция, другият — в най-значимия руски писател, който отказва да приеме нейната идеологическа рамка.
Може би затова историята на Бунин е повече от история за емиграцията. Тя е история за цената на независимостта, за границите на политическата вяра и за силата на художественото слово да съхранява един свят дори след като той престане да съществува.
Бунин не успява да върне изгубената Русия. Но успява да я превърне в литература.
Добави коментар