В началото на XX век руската литература се оказва в необичайна ситуация. Старите литературни форми вече изглеждат недостатъчни за новото време, а младите автори все по-настойчиво търсят начин да скъсат с наследството на XIX век. Сред тях има един човек, който не просто иска да промени поезията, а сякаш иска да промени самия начин, по който обществото говори. Това е Владимир Маяковски — поет, драматург, художник и един от най-разпознаваемите представители на руския футуризъм.
Маяковски не започва от идеята да бъде продължител на Пушкин, Толстой или Достоевски. Напротив, заедно с останалите футуристи той настоява, че старата литература трябва да освободи място за новото. През 1912 г. се появява манифестът „Плесница на обществения вкус“, в който авторите демонстративно отхвърлят литературните авторитети на миналото. Това не е просто литературна провокация. Това е опит да се създаде нов художествен език за свят, който се променя с огромна скорост.
Wikipedia
При Маяковски стихът престава да бъде тихо и подредено литературно изказване. Той става вик, лозунг, монолог и понякога почти публична реч. Дългите редове, необичайните рими и разговорният език създават усещането, че поетът не пише за читателя, а говори директно на него.
В „Облак в панталони“ (1915) тази особеност се проявява особено ясно. Произведението съчетава любов, социален бунт, религиозни съмнения и гняв срещу установения ред. Лирическият герой е едновременно влюбен човек и бунтовник, който не намира място в съществуващия свят.
Тук се появява една от най-интересните страни на Маяковски. Зад огромния му публичен образ стои изключително чувствителна личност.
Поетът, който говори с гласа на улицата и революцията, пише и едни от най-личните любовни стихотворения в руската литература. Връзката му с Лиля Брик оказва огромно влияние върху творчеството му. В „Лиличка!“ и „За това“ любовта не е спокойно романтично преживяване, а нещо крайно, болезнено и почти невъзможно за овладяване. Така Маяковски се оказва далеч по-различен от образа на шумния революционен поет, който често остава в общественото съзнание.
Революцията от 1917 г. изглежда като естествено продължение на неговите художествени възгледи. Маяковски вижда в нея възможност за разрушаване не само на политическия, но и на културния стар ред. Той подкрепя болшевиките и се превръща в един от най-активните творци на новата държава. За него революцията не е просто смяна на властта, а обещание за нов човек и ново общество.
Особено показателна е работата му за РОСТА — Руската телеграфна агенция. От 1919 г. Маяковски участва в създаването на т.нар. „Прозорци на РОСТА“ — поредици от агитационни плакати с кратки стихотворни текстове и рисунки. Те трябва да достигат до хората бързо, разбираемо и въздействащо.
В условията на Гражданската война тези плакати се превръщат в своеобразен визуален вестник. Маяковски успява да съчетае поезията с графиката и политическото послание, превръщайки изкуството в част от ежедневието. Това е и големият парадокс в неговата кариера.
Поетът, който започва с отхвърлянето на традициите и авторитетите, доброволно се превръща в глас на една политическа система. Но отношенията му с новата власт не са толкова безпроблемни, колкото може да изглежда. Маяковски подкрепя революцията, но не приема безкритично всичко, което следва от нея. В края на 20-те години неговото недоволство все по-често се насочва към бюрокрацията, формализма и разминаването между революционните обещания и действителността.
Това личи особено добре в сатиричните му пиеси „Дървеницата“ и „Баня“. В тях Маяковски вече не възхвалява новото общество, а се присмива на неговите недостатъци. Бюрократите, самодоволните чиновници и хората, които използват революционните лозунги за собствено удобство, се превръщат в мишена на неговата сатира. Оказва се, че старият свят може да бъде разрушен, но неговите навици и човешки слабости не изчезват автоматично. Новата система също може да произведе лицемерие, посредственост и самодоволство.
Тук Маяковски се различава от Горки. Ако Горки постепенно се превръща в институция на съветската литература и в посредник между класическата традиция и новата идеология, Маяковски остава поет на конфликта и експеримента. Той не се задоволява с това да бъде официален глас на революцията. Иска да бъде неин двигател, неин критик и понякога нейна неудобна съвест.
В това отношение е интересен и паралелът с Иван Бунин. Двамата представляват почти противоположни литературни позиции. Бунин се опитва да съхрани паметта за изчезващата Русия, докато Маяковски иска да изгради езика на бъдещето. Единият гледа назад към света, който е изгубен, другият — напред към света, който все още не съществува. Но и двамата показват колко трудно е литературата да остане независима от големите исторически сътресения.
Wikipedia
Маяковски остава една от най-противоречивите фигури на руската литература. Той е едновременно авангардист и пропагандист, революционер и сатирик, публична личност и изключително уязвим лирик. Може би именно това противоречие обяснява защо творчеството му трудно се побира в една литературна категория.
В крайна сметка Маяковски не успява просто да създаде поезията на новото време. Той се опитва да накара самото време да говори чрез него. И точно тук се крие неговият парадокс: човекът, който иска да даде глас на цяла една епоха, постепенно открива, че епохата има собствен глас, който невинаги съвпада с неговия.
Може би затова Маяковски остава толкова важен — не само като поет на революцията, а като автор, който ни показва колко трудно е да съчетаеш художествената свобода с вярата в една политическа идея.
Добави коментар