Театърът е живо същество, той е ефимерен. Филмите са скулптури - те са мъртви, непроменими, споделя световноизвестният актьор преди гастрола си в София
Джон Малкович никога не е мечтал да стане актьор. В училище всъщност искал да играе професионално бейзбол. Влюбва се в момиче, което посещава часовете по драма.Така попада на първата си сцена. В колежа учи биология и социология, след което се записва да учи театрално изкуство в два университета в щата Илинойс. Но прекъсва и двата пъти. Отдава се на сцената, едва когато се мести в Чикаго, и през 1976 г. основава театър „Степенулф“. До 1985 г. Малкович получава два пъти награда „Оби“ за ролите си в пиеси, прави дебюта си на „Бродуей“ с Дъстин Хофман и печели награда „Еми“ за участието си в телевизионната адаптация на „Смърта на търговския пътник“.
Дебютира в киното през 1984 година във филма „Място в сърцето“, за който е номиниран за "Оскар" – за най-добра мъжка второстепенна роля. 10 години по-късно, през 1994 година, отново получава номинация за „Оскар“ в същата категория за ролята си във филма „Под прицел“. До момента обаче не е спечелил мечтаната статуетка.
Към днешна дата Малкович е участвал в над 100 филма – холивудски и европейски, много известни и много неизвестни, легендарно добри и.. лоши. Те обхващат богат спектър от жанрове – мейнстрийм и алтернативни. Незабравими остават превъплъщенията му в „Място в сърцето“, „Опасни връзки“ и „Желязната маска“. Играе различни роли, но е особено добър в образите на елегантния съблазнител и непредвидимия мастърмайнд.
В рамките на 5 години Джон губи две от сестрите си, по-големия си брат и майка си. Преди години губи и всичките си спестявания. Парите му са източени в схемата на известния измамник Бърни Мадоф.
Освен театъра Джон Малкович има още една страст – модата. От малък той има собствен стил на обличане, на който държи. През 2002 година Малкович основава собствена модна къща и година по-късно лансира мъжката колекция „Uncle Kimono“, на която е дизайнер. Втората му линия „Technobohemian“ излиза през 2010 година.
Театърът и киното определят и личния живот на Малкович. Той среща първата си съпруга актрисата Глен Хедли по време на работа. Сключват брак през 1982 година, но след 6 години се развеждат, защото Джон се влюбва в друга колежка – актрисата Мишел Пфайфър. Страстта им се разиграва по време на снимките на филма „Опасни връзки“. Аферата е бурна, но кратка. Още в следващия си филм „Под капака на небето“ Джон е завладян от французойката Николета Пейран, за която се омъжва през 1990 година. От брака им се раждат две деца – Амандин и Луи. За известно време семейството живее във Франция.
Джон Малкович се завръща в София, където преди няколко години снима филм, но този път в любимото си амплоа на театрален актьор. На 16, 17 и 18 февруари той ще играе на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ в спектакъла „В самотата на памуковите полета“ на Бернар-Мари Колтѐс, чийто режисьор е Тимофей Кулябин.
Джон, какво ви кара да се завръщате в театъра през годините?
Аз започнах в театъра. Театърът винаги е бил мой дом. През целия си живот винаги съм се завръщал към него. Едва ли съм пропускал и година без да се върна към него по един или друг начин – дали като режисьор, или като актьор. В последните десет-дванайсет години участвам в множество проекти в колаборации и в т.нар. жанрово-смесени проекти с „Глазгоу мюзик“. Така отново се връщам към театъра, но под друга форма.
Гледах Ви в Белград със Симфоничен оркестър, преди това в Лондон на Уест Енд, където изиграхте Харви Уайнстийн в пиесата на Дейвид Мамет „Горчива пшеница“, на сцената сте различен.
О, така ли? В какъв смисъл различен?
В театъра енергията Ви е заразителна.
Театърът е първата ми любов!
Защо работата в театъра е толкова важна за всеки добър актьор? Носи различен поглед от киното, нали?
Разбира се! Ами… казват, че киното и театърът дори не са братовчеди, нямат родствена връзка. Никаква! Театърът е живо същество, той е ефимерен. Филмите са скулптури - те са мъртви, непроменими, живеят в известен смисъл единствено, докато правиш поредния дубъл, но никога след това не се променят. Не могат да се приспособяват, не се развиват, неотменими са. Остават такива вечно. И това е добре. Някои хора много харесват това.
А Вие?
Мен не ме е грижа особено. И въпреки че харесвам редица неща във филмите, не бих казал, че това ме привлича…
Киното за Вас е …?
Ще Ви отговоря така: Сигурен съм, че мнозина харесват идеята, че ще бъдат увековечени чрез филмите, в които участват. Мен лично това никога не ме е интересувало ни най-малко. На моята възраст, имам предвид, пък и в последните години. Питали са ме, цитирам: „Какво наследство ще завещая?“… Това е толкова абсурдно! Нямам наследство! Аз съм актьор. Участвал съм в пиеси, правил съм филми и после ще съм мъртъв. И на кого му пука?! Определено не и на мен. Винаги съм се изумявал от този въпрос.
Добре, а какво е за Вас театърът?
Винаги съм сравнявал театъра със сърфинга. Аз не съм сърфист. Само си представете в шест вечерта или в седем, или в осем, или пък в три следобед – качвате се на сърфа, гребете към открито море, обръщате гръб на слънцето и чакате вълна̀та. А вълна̀та е сблъсъкът между публиката и текста на пиесата. Винаги, когато режисирам, казвам на актьорите ми: „Вие не сте вълна̀та! Вие хващате вълна̀та!“ Доста различно преживяване е, но съприкосновението на пиесата с публиката в залата създава вълна̀та.
И ние просто я хващаме!
Винаги съм се чувствал добре в театъра, обичам да го правя. Все още ми харесва да съм в театъра! Знам, че на мнозина не им харесва. На много актьори не им е на сърцето да правят театър. Разбирам ги, но аз не съм един от тях.
Разкажете повече за процеса на работа върху спектакъла „ В самотата на памуковите полета“, с който ще гостувате през февруари в София. Текстът е сложен, философски. Бернар-Мари Колтѐс не е лесен автор.
Да, Колтѐс е твърде френски автор. Нашата версия е една напълно оголена, почти дестилирана версия на Колтѐс. Така смятам, и не вярвам, че това е нещо лошо. Процесът включваше много работа с Тимофей Кулябин… Според мен Кулябин е много умен режисьор, много интелигентен, на “ти” с английския, много компетентен, и като драматург. С моята колежка Ингеборга Дапкунайте работим заедно от трийсет години. Имаме толкова дълга съвместна работа – почти през половината ми живот. Започнахме да работим през 1992 година – толкова отдавна!
Какво ви свързва с нея?
Обичам Инга, обичам да работя с нея, защото е толкова непримирима и непоколебима, изискваща постоянно от себе си и от околните! По нейния си начин, което е невероятно! Защото е лесно да изискваш от себе си, но понякога е истинско предизвикателство да изискваш от другите.
Изпитвам истинско уважение към Ингеборга…
Темата за страховете и свободата е акцент в текстовете на Колтѐс. Мисля, че особено днес тази тема е много важна. Как се отнасяте към темите за страховете, сексуалността и свободата?
Не мисля, че хората са много свободни, особено днес. Определено бяха много по-свободни през 80-те и 90-те, отколкото сега. Ако днес кажете нещо, което би обидило някого – този или онзи, може никога повече да не си намерите работа, да не може да свързвате двата края. Всичко стана някак твърде лично.
Използвате ли социални медии като Фейсбук, Туитър, Инстаграм?
Гледам на социалните медии като усъвършенствана, но по-смъртоносна версия на Щази, на тайните служби. Не мисля, че хората са особено свободни. Наистина.
Имате ли ясна представа кой сте днес?
Да! Разбира се! Такъв съм, какъвто винаги съм бил!
Да си Джон Малкович не е лесно, нали?
О, ами не зная! Не се оплаквам! Почти винаги съм правил това, което искам и… никога не съм се притеснявал много, много за последствията.
Как се променяте през годините, каква е трансформацията Ви като актьор, когато прескачате от театъра към киното, после обратно…?
Не знам, дали аз се променям? Проектите се сменят. С натрупването на опита връзката ми с тях се променя. Но… всяка работа аз посрещам еднакво. Не работя по-упорито върху страхотен сценарий, да кажем, отколкото върху по-малко страхотен сценарий. Работата си е една и съща – опитваш се да бъдеш добър, да бъдеш завладяващ и обикновено - не успяваш! Но такива са правилата на играта!
Благодаря Ви! Очакваме Ви в България!
Снимки: Георги Тошев, Архив на спектакъла „ В самотата на памуковите полета“
Заглавна снимка: Фелия Барух
Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Цялата статия е впечатляваща и интригуваща, но от началото до края мисълта ,,Театърът е живо същество, той е ефимерен. Филмите са скулптури,, не можа да излезе от съзнанието ми. Когато човек е само консуматор на изкуството усеща тази разлика, но не е способен да я опише с думи. Само един истински майстор е способен да усети тази разлика, а в случая на Джон Малкович, е способен и да я пресъздаде по съвършен начин.