Народ, осъден на надежда
„…Колкото до мен – мен отечеството ме е окупирало в изгнанието. И изгнанието ме е окупирало в отечеството…И двете вече не са ясни в мъглявината на смисъла. Но аз зная, че няма да бъда свободен индивид, ако страната ми не се освободи. А когато страната ми се освободи, няма да се срамувам да отправя няколко думи на благодарност към изгнанието!“
Махмуд Даруиш[i]
Позволете ми да Ви върна във времето и да Ви разкажа за Палестина и народа ѝ, осъден на надежда. Надежда, предавана от предците, населявали тази земя. Но преди историята да започне… Какви са Вашите мечти?
„Мечтая баща ми да се завърне“, „Мечтая по-големият ми брат да се върне сред живите.“, „Мечтая да видя майка си и да ям хляб“ са съкровените мечти на децата от най-големия палестински бежански лагер в Сирия – „Ярмук“ през обектива на режисьора Абдала Ал-Хатиб във филма „Малка Палестина: Дневник на една обсада“[ii].
Правото на живот, свобода и лична сигурност ще останат между страниците, докато децата на територията на Палестина не престанат да носят в джобовете си прощални писма, в случай че бъдат убити и не са казали последно сбогом на техните семейства и приятели. А мечтите ще останат един блян, който ще забие поредния пирон в сърцата им.
Източник: Banksyblog
Годината е 1897. Провежда се конгресът в Базел, Швейцария.[iii]
Проявява се стремеж от ционисткото движение да основе еврейски национален дом в Палестина. По-късно ционистките лидери охарактеризират съдържанието на своето движение – „на един народ без земя да се даде земя без народ“. Но Палестина съвсем не е била „земя без народ“ – през 1919 г. евреите там са наброявали 57 000 души (9,7% от цялото население), а арабите са били около 533 000 (90,3%). [iv]
7 февруари 1917 година. Провеждат се преговори между британската власт и лидерите на ционисткото движение. На 19 юни британският външен министър Артър Балфур отправя искане до банкера Ротшилд и Хаим Вайцман да формулират проект за публична декларация. Дискусията продължава с участието на ционисти и на противници на ционизма, а представители на палестинското население липсват. Резултатът от тази дискусия е „Балфуровата декларация“, която представлява лично писмо от външния министър в правителството на Великобритания Артър Балфур до Ротшилд.
„Министерството на външните работи
2 ноември 1917 г.
Скъпи лорд Ротшилд,
За мен е голямо удоволствие да Ви предам от името на Правителството на Негово Величество следната декларация за симпатизиране на еврейските ционистки аспирации, изложена и приета от Кабинета:
Правителството на Негово Величество гледа благосклонно на основаването в Палестина на национален дом за еврейския народ и ще положи всички усилия да улесни постигането на тази цел, като даде ясно да се разбере, че няма да бъде направено нищо, което би могло да бъде в ущърб на гражданските и религиозните права на съществуващите нееврейски общности в Палестина или правата и политическия статус, с който се ползват евреите във всяка друга страна.
Бих бил благодарен да доведете настоящата декларация до знанието на Ционистката федерация.
Ваш
Артър Балфур“
Източник: Banksyblog
29 ноември 1947 година. Общото събрание на ООН приема резолюция за разделяне на намиращата се под британски мандат Палестина и образуване на две държави на територията ѝ – еврейска и арабска.
1948 година. През нощта на 9-ти срещу 10-ти април в палестинското село Дейр Ясин екстремисти от две терористични ционистки организации - „Щерн“ и „Иргун цвай леуми“ - извършват етническо прочистване. 254 души – включително жени и деца – са избити.
През април въоръжените сили на ционистите окупират Хайфа, Яф и арабския квартал Катамон в Йерусалим. През май са завзети Сафад, Бейсан и други градове. До май 1948 г., до провъзгласяването на държавата Израел, са изгонени около 700 хил. араби[v].
Превръщането на палестинците в бежанци от родната им земя продължава и след създаването на Израел. През 1957 г. генерал Игал Алон, командващ северния район по време на първата палестинска война, заявява на научна конференция, че при планирането за завземането на арабската част на Сафад, ционисткото ръководство не е възнамерявало да попречи на арабското население да напусне града.
Източник: Banksyblog
Но какво казват тези, които не принадлежат към ръководните кръгове в ционисткото движение?
Член на израелския парламент, Ури Авнери в своята книга „Израел без ционизъм“ пише следното: „Аз съм уверен, че на този етап изгонването на арабското гражданско население стана цел на Давид Бен Гурион и неговото правителство.“ А според английския историк Арнълд Тойнби: „Палестинските араби не напуснаха своите домове доброволно или в изпълнение на заповедите на правителствата на съседните арабски страни. Те си отидоха, подгонени от страха от смъртта.“
От 1948 г. до 1957 г. Общото събрание на ООН приема 19 резолюции, с които се потвърждава правото на бежанците на репарация или в случай на нежелание да се върнат – на компенсация за изгубеното имущество.
Израел отклонява тяхното изпълнение.
Положението на палестинците се влошава след Шестдневната война от 1967 г., когато Израел окупира и останалата част от територията на Палестина – Ивицата Газа, Западния бряг на р. Йордан и Източен Йерусалим. Стотици хиляди нови бежанци са принудени да напуснат домовете си – от Западния бряг на р. Йордан, от Йерусалим, от района на Газа, от Голанските възвишения, от Синайския п-в – териториите окупирани от израелските войски.
В книгата си „Със собствените си очи“ Фелиция Лангер пише за събитията от Шестдневната война – …Някои от бежанците искаха след края на боевете да се върнат по домовете си. Те трябваше да заплатят с живота си. Кръвта им обагри водите на Йордан.
А за част от механизмите за изселване на палестинците от окупираните територии професорът от Еврейския университет в Йерусалим и председател на Израелската лига за защита на човешките и гражданските права Израел Шахак допълва – Представители на властта идват към полунощ. Те дават на човека половин или един час, за да събере малко вещи, като не му позволяват да се свърже с някого от съседите. Група такива хора биват откарани в долината на р. Йордан и с помощта на побой и изстрели ги принуждават да се прехвърлят в Йордания…
Източник: Banksyblog
20 години под окупация.
Първата интифада (1987 г.), наричана и „войната на камъните“ поради неравностойните сили от двете страни, взима 1 376[vi] палестинци в жертва, сред които и деца.[vii] При Втората интифада (въстание) те са още повече.
През 1994 г. Израел и ООП (Организация за освобождение на Палестина) подписват Споразуменията от Осло – първи опит да се балансира везната на Справедливостта. Но везната не се балансира, а Справедливостта е със затворени очи.
„Думите излизат от устата ми, сякаш не ми принадлежат. Разпилени тук и там гилзи от изстреляни патрони – собственост на израелската армия и на различни групи заселници. Ранените ги събират като сувенири. Очи, видели съвсем малко от света, детски устни с измъчени усмивки, предназначени да скрият болката. Не, тук всякакви думи са неуместни, дори думите, казващи истината за военните престъпници, които един ден ще бъдат привлечени под отговорност, които извършиха престъпление и срещу моя народ и са загубили всякаква следа от човечност.“ [viii]
През 2002 г. Израел започва строежа на стената на Западния бряг – висока 8 метра и дълга повече от 700 км.[ix]
В книгата си „Апартейдът на Израел“ израелския антрополог и философ Ури Дейвис разглежда политиките на апартейд в Израел сравними с тези на Южна Африка – Стената на апартейда разделя палестински общности една от друга и заграбва още земя от палестинците. Стената разкъсва общности, лишава палестинци от възможността да печелят своето препитание, да обработват земята си, отнема им достъпа до училища и др. образователни и здравни заведения и прехвърля природните ресурси на страната откъм израелската страна.
Животът на палестинското население в Източен Йерусалим се регламентира строго от Израел. Така на тях им се предписва с кого имат право да сключат брак, къде могат да се установят да живеят и в кое училище им е позволено да изпратят децата си. Израел решава също в коя болница трябва да отиде отделният човек, ако въобще му бъде позволено да отиде.
Палестинците, които живеят в Източен Йерусалим, не са признати от Израел за пълноправни граждани на държавата, дори ако са родени там – какъвто е случаят с повечето от тях, а се приравняват с имигранти с „разрешително за продължително пребиваване.“
Днес Израел е единственото западно общество, в което държавата отказва разрешителни за строеж само заради расова принадлежност.
Снимка: ЕПА/БГНЕС/Abir Sultan
Израел и Южна Африка: При днешния израелски режим, както при някогашния южноафрикански режим на апартейда, потиснатото население бива сатанизирано като народ от „терористи“, с цел да бъде оправдано все по-силното накърняване на неговите човешки права. И в двата случая режимите се опитват да убедят останалата част от света в своята абсурдна логика, че вината за упражняваното от държавата насилие е у жертвите на това насилие. Южноафриканският и израелският режим на апартейд са най-добрите примери, които илюстрират как терористични държави се опитват да се самооправдаят, като прехвърлят вината върху своите жертви.
Газа
Преди време моя близка приятелка ми зададе въпроса „Какво е обратното на вярата?“. Не можех да открия отговор, който да не бъде опроверган…до днес. Обратното на вярата е съмнението. Съмнението, когато отечеството ти – едно парче земя се превърне в затвор и си сред неговите руини, погледнеш към небето – прозореца на този затвор, и попиташ къде е Бог. Отвърнал ли се е от теб, от нечий брат или сестра, от децата, от нечия майка и баща? Къде е Бог…има ли Бог?
В деня на Страшния съд, застанали пред Бог, ще попитаме: – Защо го направи? Отговорът ще бъде нашето ехо.
Ивицата Газа е 360 кв.км и е едно най-гъстонаселените кътчета на земята.
Над 60% от населението на Ивицата Газа са бежанци. Има осем бежански лагери., От 2000 г. до 2004 г. чрез своята политика на разрушаване на домове Израел лиши от подслон 24 574 жители на Ивицата Газа. В „Оставете ни да живеем като хора!“ Фелиция Лангер пише: Не успях да вляза в този затвор, наречен Газа, чиито врати се командват с дистанционно управление, намиращо се не много далече. Но престоят в коридорите на този затвор в течение на тези ценни часове ми даде ясно да разбера как е устроен.
През последните осем дни 2 055 деца, 586 жени сред 5 087 палестинци[x] са убити в Газа. Броят на човешките животи, които биват отнемани от въоръжените сили на Израел нарастват с всеки изминал ден, включително и в този момент, докато пиша това изречение, а Вие го четете. Унищожени пътища, домове, училища, храмове, болници; липса на водоизточници и електроенергия, изключени от Израел.
Възможно ли е население, което наброява повече от един милион да се евакуира за 24 часа?
Двадесет и четири часа, в които от небето, на което някога се е появила Витлеемската звезда, отвеждайки тримата влъхви до Спасението, днес от него падат бомби и бял фосфор[xi], които отвеждат палестинците до тяхната гибел.
Източник: Banksyblog
,,Колко тъжно, че предишните жертви, респективно техните потомци, днес не уважават елементарните правила на човешкото съвместно съжителство..“ - Фелиция Лангер, Обезправяването на палестинците
„…Несправедливи сме към Газа и когато я превръщаме в легенда, защото ще я намразим веднага, щом открием, че тя не е нищо повече от един малък беден град, който оказва съпротива.
А когато се запитаме: Какво я направи легенда?, ще изпотрошим всичките си огледала и ще заплачем, ако носим в себе си достойнството, или пък ще я прокълнем, ако откажем да въстанем срещу себе си.
…
"Враговете може и да надвият Газа (бурното море може и да надвие един остров, чиито дървета са изсечени).
Могат да счупят костите ѝ.
Могат да посеят танкове във вътрешностите на децата и жените ѝ, могат да я хвърлят в морето, в пясъка или в кръвта. Тя обаче няма да повтори лъжите, няма да каже на нашествениците: Да.
Ще продължи да се взривява.
Това не е смърт, не е и самоубийство. Това е начинът Газа да заяви, че е достойна да живее.
Пауза:
И ще продължи да се взривява.
Това не е смърт, не е и самоубийство. Това е начинът на Газа да заяви, че е достойна да живее.“ -
Махмуд Даруиш, Да помълчим за Газа!
Снимка: ЕПА/БГНЕС/Justin Lane
И ще дойде ден, в който кръвопролитията на Обетованата земя ще останат между страниците,
ще дойде ден, в който маслинови клонки ще падат от небето,
ще дойде ден, в който единствения шум по улиците ще е смехът на децата,
и слънчевите лъчи ще излекуват раните им.
Денят, в който Палестина бъде освободена.
Източник: Banksyblog
Източници:
[i] Даруиш, М. (2015). След тебе няма „след“. София: Мултипринт
[ii] https://www.imdb.com/title/tt14524436/
[iii]През 1897 г. в Базел, Швейцария е създадена Световната ционистка организация, която си поставя за цел преселването на евреите от цял свят в Палестина и създаването на еврейска държава. (Резолюция приета от Генералната асамблея на ООН на 10 ноември, 1975 г. гласи, че ционизмът е форма на расизъм и дискриминация.)
[iv] Примаков, Е. (1980). Анатомия на Близкоизточния конфликт. София: Наука и изкуство
[v] https://www.unrwa.org/userfiles/201006109359.pdf
[vi] https://www.btselem.org/statistics/first_intifada_tables
[vii] https://www.dw.com/bg/%D1%81-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D1%8A%D0%BD%D0%B8-%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%89%D1%83-%D0%B8%D0%B7%D1%80%D0%B0%D0%B5%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5/a-16438806
[viii] Лангер, Ф. (2015). Обезправянето на палестинците. 40 години израелска окупация. София: Мултипринт
[ix] https://remix.aljazeera.com/aje/PalestineRemix/phone/wall.html
[x] https://www.ochaopt.org/data/casualties
[xi] https://www.reuters.com/world/middle-east/human-rights-watch-says-israel-used-white-phosphorous-gaza-lebanon-2023-10-12/
Добави коментар