Да пресечеш от Мароко в Алжир е като да минеш в паралелна реалност.
Мароко се управлява от харизматичен монарх, който модернизира страната чрез капитализъм, докато Алжир е затворена, свръхмилитаризирана република, където всичко се върти около две неща – задкулисно управляващите генерали и природния газ.
Но така или иначе няма как да се мине, защото дипломатическите отношения между двете държави са прекъснати, а границата е затворена и минирана от десетилетия.
В Алжир няма автомобилни заводи като в Мароко, но страната притежава това, което Европа отчаяно търси след началото на войната в Украйна. Когато руският газ беше изместен от европейския пазар, държавната компания Sonatrach започна да изпомпва огромни количества природен газ към Италия и Испания чрез подводни газопроводи.
Газовата "експлозия" донесе милиарди в държавната хазна и укрепи позициите на генералите, но окончателно довърши и без това крехката икономика на Алжир.
KBR
Днес страната не произвежда почти нищо и внася почти всичко – от храни до технологии. Младите са безработни, а парите от газа отиват основно за руско оръжие и поддържането на огромен държавен апарат.
Но да се върнем към генералите.
Прословутата алжирска дълбока държава – Le Pouvoir, или просто "Властта", де факто управлява страната. Президентът, в момента Абделмаджид Тебун, е по-скоро фасада.
Истинските решения се вземат от неофициален кръг висши военни и ръководители на службите за сигурност. Те са параноично подозрителни към всякакви реформи, а цялата държавна идеология се крепи върху паметта за бруталната гражданска война през 90-те години, в която загиват над 200 000 души.
"Черното десетилетие" е най-зловещата страница от съвременната история на Алжир и до голяма степен определя геополитическата ориентация на страната.
Когато икономиката на Алжир колабира в края на 80-те години, режимът решава да се "демократизира" и организира първите свободни многопартийни избори.
Ислямският фронт за спасение използва общественото недоволство срещу корумпираните генерали и печели убедително първия тур през декември 1991 г. Лидерите му открито заявяват, че ако вземат властта, демокрацията ще приключи, защото "законите се пишат от Аллах, а не от хората".
Генералите използват това като оправдание и през януари 1992 г. армията извършва преврат. Военните отменят изборите, забраняват ислямистката партия, свалят президента и суспендират Конституцията.
Пред Запада твърдят, че унищожават демократичния процес днес, за да спасят демокрацията от ислямския фундаментализъм утре.
Но отмяната на изборите обаче радикализира милиони симпатизанти на ислямистите.
Част от тях хващат оръжието и се оттеглят в планините, където създават терористични групировки. Започва брутална гражданска война. Радикалите избиват цели села, които отказват да им сътрудничат. Обезглавяват хора, взривяват бомби на обществени места, убиват чужденци, журналисти и жени без хиджаб.
Армията отговаря със същата бруталност. Тайните служби използват мъчения, извършват десетки хиляди "безследни изчезвания", а според множество изследвания дори умишлено не предотвратяват някои кланета, за да уплашат населението и да "докажат", че без армията всички ще загинат.
AP STR
Когато през 2002 г. войната официално приключва, Le Pouvoir вече е циментирала властта си.
Две десетилетия по-късно държавната пропаганда продължава да използва Черното десетилетие срещу всички, които искат свобода на словото, честни избори или икономически реформи. Генералите продължават да повтарят едно и също послание:
"Или ние, или кланетата."
Вероятно затова Алжир е един от най-големите купувачи на руско оръжие в света. Москва снабдява алжирската армия с изтребители Су-30, системи за противовъздушна отбрана С-400 и подводници. В замяна Алжир осигурява на Кремъл дипломатическо влияние в Африка.
Освен това Алжир финансира и въоръжава фронта Полисарио – движението, което се бори срещу Мароко за независимостта на Западна Сахара. И точно там е центриран геополитическият сблъсък между двете държави.
И понеже САЩ и Франция подкрепят Мароко по този въпрос, Алжир още по-силно се ориентира към Китай и Русия.
Вашингтон, Европа и особено Франция отлично осъзнават, че Алжир е авторитарен режим. Но се страхуват повече от появата на радикална ислямистка държава на южния бряг на Средиземно море, при това с огромни залежи на природен газ.
Затова западните столици предпочитат стабилността на военния режим пред риска от демократичен преход, който би могъл да завърши по ирански сценарий.
Така алжирският народ се оказва заложник на собствената си травма. В желанието си да се предпази от фундаментализма обществото приема да живее без реална свобода, контролирано от същите генерали, които предизвикаха гражданска война с над 200 000 жертви.
Но докато държавата буквално плува в милиарди от петрол и природен газ, младите хора масово я напускат. Генералите не създават реални работни места, а просто поддържат раздут държавен сектор.
В същото време икономиката е неконкурентоспособна и обезмислена от държавния монопол. Дори образованите инженери, лекари и ИТ специалисти почти нямат шанс за развитие извън държавния сектор, където заплатите са ниски, а корупцията е начин за оцеляване.
Така се ражда една от най-големите социални трагедии в Северна Африка – алжирските лодки.
Феноменът се нарича Harraga – от арабската дума за "изгаряне". Тя символизира изгарянето на документите за самоличност преди прекосяването на Средиземно море, но и символичното "изпепеляване" на границите и законите.
Младите алжирци споделят, че се чувстват задушени в собствената си страна. Липсата на политическа перспектива и усещането, че нищо няма да се промени, са основните двигатели на това отчаяние.
За разлика от мигрантите от Субсахарска Африка, които преминават през Мароко към Сеута и Мелиля, алжирците използват директния морски път. Качват се на бързи надуваеми или дървени лодки по северното крайбрежие на Алжир и се отправят към южните брегове на Испания или Балеарските острови.
При спокойно море разстоянието се изминава за около 15 часа.
Най-странно е, че това пътуване не се крие. В TikTok и Instagram има хиляди видеа на млади алжирци, които пеят и празнуват насред морето. Така Harraga постепенно се превръща не само в отчаян опит за бягство, а в своеобразен бунт срещу режима и младежка субкултура.
Въпреки огромния риск от удавяне.
Samir Maouche
Но вместо да реформира икономиката, алжирското правителство криминализира бягството. Незаконното напускане на страната се наказва с до шест месеца затвор, а организаторите на каналите получават тежки присъди.
Не че това спира алжирската младеж. Те дори си имат една много тъжна поговорка: "Предпочитам да ме изядат рибите в морето, отколкото червеите в Алжир."
За нас в България Алжир е още едно напомняне, че геополитиката не е избор между доброто и лошото, а между стабилност и свобода. И цената на двете се плаща от поколенията.
Samir Maouche
Добави коментар