Последните десет години в българската Първа лига бяха период на контрасти – доминацията на един "изкуствен" проект срещу изпитанията пред два народни гранда.
Футболната корона на България бе здраво вкопчена от Лудогорец, който с частен ресурс изгради шампионска хегемония. Същевременно Левски и ЦСКА – клубове с вековна история и огромна публика – преминаха през финансови и управленски трусове, като често търсеха подкрепа отвън.
Тази драма е повече от спортна борба – тя отразява сблъсъка между бизнес модела, държавната намеса и фенската страст в нашия футбола.
Лудогорец се появи на футболната карта като непознат орел, полетял стремглаво към върха. Подкрепен от амбициозния бизнесмен Кирил Домусчиев, клубът от малкия Разград бе изграден целенасочено и прагматично. Оказа се успешен бизнес проект, но чужд на традиционните футболни центрове.
Още с влизането си в елита през 2011 г., "орлите" се наложиха, печелейки титла след титла.
През 2025 г., Лудогорец ликува с 14-а поредна шампионска титла – историческа серия, която го нарежда сред рекордьорите в Европа и на крачка от световния връх. Причините за доминацията не са мистерия. Докато другите тънеха в хаос, Разград разполагаше с най-организирания, стабилен и щедро финансиран клуб в страната.
Лудогорец привличаше качествени чуждестранни играчи, инвестира в база и постигна дори европейски пробиви. Липсата на сериозна конкуренция му позволи да решава шампионата отрано.
Но успехът на Лудогорец има и своята тъмна страна: превърна първенството в предвидимо състезание.
Отне от интригата и залога, които палят публиката. И логично, повечето фенове извън Разград останаха емоционално дистанцирани. За тях този шампион беше изкуствен продукт, без романтиката на "народните тимове".
Така частният ресурс донесе резултати, но вътрешното съперничество обедня откъм драматизъм.
Докато зеленият проект летеше нагоре, на Герена синият гигант Левски се олюляваше опасно. Последното десетилетие беше финансова агония за клуба. Някога непримирим на терена, „Левски“ стана заложник на дългове и лошо управление.
Сменяха се собственици и спонсори, но задълженията растяха и сега милиони левове продължават да висят на НАП и институции. През 2020 г. основният спонсор изпадна в немилост, сметките бяха запорирани, а клубът беше на ръба на фалит.
Ситуацията стана критична.
Фенове и хора обвързани с Левски – организираха кампания, с която събраха средства в опит да спасят любимия отбор. Успоредно с това обаче, "синята" общност потърси помощ от най-високо място. Фенски организации написаха открито писмо до министър-председателя с призив държавата да се намеси и да спаси клуба.
Парадоксално, но привържениците не търсеха привилегии, а "справедливост и равнопоставеност". Защото вече не можеха да издържат Левски сами. Техният зов имаше ефект – тогавашният премиер, известен запалянко на Левски, публично обеща съдействие чрез държавния Спортен тотализатор. Че даже и средства за нова козирка на стадион "Георги Аспарухов".
Къде мотивирана от риска за социалното напрежение, къде от личен интерес, но политическата власт се вплете пряко в съдбата на клуба.
Всъщност държавата протегна ръка към отбора сините не за пръв път. Макар официално никой да не говори за облагодетелстване, моделът с "башицата" винаги е бил част от ДНК-то на българския футбол. Историята помни различни варианти на помощ "по втория начин".
И Левски не е изключение. Имало е периоди, когато властимащите негласно са подкрепяли клуба, а "сектор Б" е отвръщал с транспаранти в благодарност към премиера.
Този порочен кръг превърна Левски в народна кауза, но и в политически заложник. С общи усилия клубът избегна фалита и временно стабилизира положението. Дълговете бяха разсрочени и основната част изплатена. Само през 2024 г. над 6,2 млн. лв. към НАП и 1,4 млн. лв. към Столична община.
Засега за погасяване остават единствено лихвите.
Въпреки сериозните разминавания между "сектор Б'' и управата на Левски, публиката остана на стадиона. Независимо от годините без титла и счетоводните несгоди. Така доказа, че клубът вълнува българите неподправено.
През това време, в другия край на София, червеният лагер на ЦСКА преживя собствен катарзис. Столичният гранд премина през структурно земетресение в средата на десетилетието. Препънат от многомилионни дългове и лошо управление, дружеството фалира и клубът беше пратен в аматьорските групи.
И точно когато изглеждаше, че славната емблема ще остане само спомен, на сцената се появи бизнесменът Гриша Ганчев. Той, разбира се е фигура, която разделя мненията. Но също е безспорно, че в исторически план армейската общност му дължи много.
Ганчев решително се зае с неблагодарната задача да възроди ЦСКА и да стабилизира занемарения клуб. Той плати стари задължения, прехвърли емблемата и за миг върна клуба в елита.
ЦСКА беше спасен от изчезване и върнат на обичайната позиция – да се бори за трофеи.
Феновете ликуваха при всяка победа над Левски и отново пълнеха секторите в червено. Под ръководството на Ганчев тимът спечели и няколко национални купи, дори записа паметни европейски вечери.
Сърцата на "армейците" бяха отново изпълнени с надежда. Но и реалността не пропусна д напомни себе си.
Колкото и да прогресираше, клубът удряше в един естествен таван, заложен в модела на управление. И все нещо не стигаше на ЦСКА да пребори Лудогорец в битката за шампионата. Проблемите бяха вътрешни – хаотично управление, особено на спортно-техническо ниво и в ДЮШ.
През годините на Ганчев треньорската въртележка се въртеше без спирка - 18 треньорски смени за 9 сезона. Твърде много за който и да е клуб.
Легендарни насъавници като Любо Пенев и Стойчо Младенов, редом с неизвестни чужденци, идваха и си отиваха без време. Защото нямаше доверие в тях. Липсата на последователност не позволи да се изгради отбор със стил, гръбнак и дългосрочна визия.
Селекционната политика също куцаше. Години наред не беше ясно кой избира състава и трансферите не бяха "вързани" с ясна стратегия. Младите таланти от школата рядко получаваха шанс. Клубът като че ли разчиташе на индивидуалните инстинкти на собственика вместо на модерна професионална структура. Самият Ганчев на шега се обяви за "главен скаут". В резултат бъдещето остава неясно.
Въпреки тези слабости, Ганчев заслужава признание. Той остави след себе си финансово стабилна структура, която дори изгражда нов клубен стадион, без да чака помощ от държава или община.
Това е огромна победа за ЦСКА – битка, която неговият ръководител спечели с упоритост, пробивайки през бюрокрацията и дребните интереси.
Благодарение на сегашния собственик, на мястото на остарялата „Българска армия“ скоро ще има модерно съоръжение, достойно за червената идея. Но, за да прекрачи следващия праг и да детронира Лудогорец, ЦСКА се нуждае от еволюция в управлението - повече професионализъм, по-добра работа с кадрите. И най-вече, дългосрочна визия.
Всичко, което липсваше през изминалото десетилетие.
Причинно-следствените връзки в тази футболна сага са като учебник за "какво и как да не се прави". Доминацията на Лудогорец нямаше да е тотална, ако традиционно силните не бяха се оплели сами във финансови, кадрови и управленски проблеми.
Провалите в клубната политика на двата истински гранда отвориха вратата за един частен проект. И той логично превзе сцената.
От своя страна, държавата не постъпи принципно, а според обществения натиск и личните симпатии на властимащите. Левски получи своята политическа подкрепа. Но съдбата му реално вълнува стотици хиляди. А техният глас е сила, с която никой управляващ не иска и надали може да се конфронтира.
ЦСКА, независимо от огромната си фенска маса, разчиташе за спасението си повече на частния си благодетел и така остана далеч от пряка политизация. Но и двата гранда изпитаха как публиката им може да влияе на решенията отгоре. Било чрез писма до премиера, протести, или просто чрез присъствие.
Феновете се превърнаха в последната инстанция, тази която пази идентичността на клубовете и изисква промени, когато чашата започне да прелива.
Десетилетната хроника на Първа лига доказава, че българският футбол е огледало на обществото. В него виждаме мощта на частния капитал, който може да създаде шампион от нулата. Виждаме и слабостите на старите институции, оплетени в собствените си митове и зависими от държавна благосклонност.
Но виждаме и нещо положително – неизчерпаемата любов на публиката, която не позволява любимите емблеми да рухнат.
Лудогорец, Левски и ЦСКА очертаха триъгълника на сагата – пари, политика и страст. Балансът между тях ще определи бъдещето на играта у нас. Ако грандовете си извадят поуки и постигнат устойчиво управление, може би хегемонията ще бъде оспорена и магията на дербитата ще се върне с нова сила.
А дотогава, остава надеждата, че следващите десет години ще донесат по-справедливо и вълнуващо първенство, в което конкуренцията и романтиката отново вървят ръка за ръка.
За радост на всички по трибуните.
Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Домуса може да си купи всичко,даже и печеливш отбор,но не може да си купи фенове със сърца.......