Днешната попкултура ни засипва с образи на хора, които изглеждат физически изтощени, психически дезориентирани и емоционално изпразнени. Освен това настоява да ги приемаме като "различни". Почти като "нов стандарт".
Ако някой посмее да каже, че нещо не е наред, веднага е обвинен, че е нетолерантен, ретрограден и че направо му липсва емпатия. Истината е по-проста и по-жестока.
Здраво мислещият човек вижда разпад, но му се втълпява, че това е прогрес.
ЕПА/БГНЕС Caroline Brehman
Ариана Гранде и Синтия Ериво са най-актуалният пример. Двете са навсякъде – интервюта, червени килими, кампании. И двете изглеждат като хора, които отдавна не живеят в нормален ритъм.
Крайна слабост, напрегната мимика, поглед, който рядко е "тук и сега". Вместо яснота – постоянен поток от терапевтичен жаргон, идентичностни разяснения и език, който не казва нищо конкретно.
В едно от интервютата, когато бяха директно попитани в какви отношения са, отговорът не беше прост и човешки, а типично либерален: "Дълбока свързаност, безопасно пространство и емоционален процес".
Много думи, нула съдържание.
И това не е случайно. Това е езикът на хората, които се страхуват да заявят нещата ясно. Защото индустрията не награждава яснотата, тя толерира объркването. Стига да е правилно опаковано.
Ариана Гранде сама признава, че от тийнейджърка живее като "експонат в лаборатория", под непрестанен публичен микроскоп. Вместо това да е сигнал за стоп и рестарт, то се използва като оправдание за още експозиция, още роли, още натиск.
Така личният срив се превръща в част от бранда.
Джъстин Бийбър е друг учебникарски пример. Детето-звезда, превърнато в глобален продукт, години наред изглежда като човек, опитващ се да оцелее, не да живее. Периоди на изчезване се редуват с хаотични публични появи. Но изтощението е видимо.
Вместо да бъде оставен да се стабилизира, той непрекъснато е връщан на витрината. Защото системата не се интересува дали си добре. За нея е важно дали още продаваш.
Бела Хадид пък олицетворява модната версия на същия проблем.
Тяло, сведено до контролируем обект. Екстремна слабост, хронична болка, открити признания за бърнаут. И въпреки това – възхищение, корици, кампании. Но модната индустрия е много ОК с разпада. Дори го естетизира.
Мадона е примерът, че никога не е късно човек да се изложи.
Иконата, променила музиката, днес изглежда като някой, който воюва с времето – чрез хирургия, шок и отчаян отказ да приеме реалността. Но това отдавна не е бунтарство. Това е паника.
И вместо да бъде назована като такава, се продава като "смелост".
Лейди Гага отдавна говори за болка, травми и психическо изтощение. Проблемът обаче не е в признанието, а че индустрията превръща тези състояния в естетика. Болката става сценография. Липсата на граница между роля и човек води до пълно размиване на идентичността.
Доджа Кет вече открито играе с демонични и гротескни образи, превръщайки провокацията в основен продукт. Резултатът не е изкуство, а маркетинг чрез шок. И когато младата публика е манипулирана чрез него постоянно, посланието е ясно: Нормалното е скучно, а стабилното – подозрително.
Автентично е само разрушителното.
Сам Смит завършва картината – артист, който постепенно замени музиката с протестна идентичност. Тялото, поведението, посланията – всичко е насочено към разрушаване, но под знака на "освобождаване".
В действителност това е още една форма на натиск – ако не аплодираш, значи ти си проблемът.
Общото между всички тези хора не е само липсата на семейни и стабилни ценности. Те са успешни продукти на система, която не толерира нормалност. Затова не излъчват доброта, баланс, мярка. Излъчват напрежение. И въпреки това – или точно заради това – ни се казва, че трябва да ги приемаме като модели.
Контрапунктът на целия този разпад е банално прост.
Джейсън Стейтъм!
Без манифести, без морализаторство. Дисциплиниран работохолик, фокусиран върху професията си. С дългогодишна връзка при това... Появява се на събития, изпълнява ангажимента и си тръгва. Няма хаос. Няма валидиране чрез шок. Няма "идеологически" обяснения за личния живот.
Няма и нужда.
Точно затова контрастът е толкова неудобен за културните "елити". Защото показва, че може и иначе. Без разпад. Без истерия. Без постоянна нужда да убеждаваш света, че "разрушението е свобода".
ЕПА/БГНЕС Neil Hall
Индустрията няма да спре да продава болестта като добродетел. Но изборът в крайна сметка е личен. И трябва да бъде осъзнат. Защото кого следваме, какво приемаме за нормално и кое позволяваме да влияе на децата ни, не са дреболии.
Това е тяхното бъдеще.
Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Това е цената:"да те дават по телевизора".Някои хора са готови да се самоунищожат в името на славата.Това си е техен избор,а тези ,които ги следват са просто по слабохарактерни и несигурни от самите "звезди",затова им подражават.