След Освобождението, видни общественици, сред които докторът по философия Иван Шишманов, изкушеният от изобразителното изкуство Константин Величков, художниците Иван Мърквичка и Антон Митов, внасят законопроект за създаване на Държавно рисувално училище.
Това се случва през октомври 1894 г. А днес ъчебното заведение вече е Национална художествена академия.
С благословията на княз Фердинад I, това така нужно за европеизацията на нацията ни школо, отваря врати на 14 октомври 1896 г. Първоначално преподавателите са само трима. Директорът Иван Мърквичка учи записалите се на живопис. Антон Митов води лекции по история на изкуството. Докато Борис Шатц показва как се моделира.
Източник: WIKIPEDIA/THE SCHATZ HOUSE
Борис е поканен лично от княз Фердинад I още през 1895 г. При посещението си в Париж, монархът вероятно е бил впечатлен от скулпторите му, както и от признанието на неговите колеги.
Роден в набожно еврейско семейство в днешна Литва, Шатц избира да учи в Париж скулптура и живопис. Там узнава от свои познати българи за ентусиазма и желанието, в наскоро освободената родина, за повече европейска култура. По времето, когато получава покана за работа в България, живее със съпругата си Евгения в градчето Банюлс сюр Мер в Южна Франция.
Младият скулптор решава да помага и се мести в европеизиращата се България.
Още с пристигането се сприятелява с Митов и Мърквичка. Софийската бохема започва да ги вижда като неразделни другари, заради което си спечелват прозвището "Светата троица". На втората година от работата в София се случва радостно събитие, на Шатц се ражда дъщеря. Но скоро радостта е помрачена, защото съпругата му, Евгения, се влюбва в негов студент.
Шатц е изоставен заради младия, напорист и много даровит, по-късно и известен, скулптор Андрей Николов. Евгения не само го напуска, но взема и дъщеря си Анжелика. Николов я приема като свое дете и тримата заминават за Париж.
Както често се случва в живота, разбитото сърце на Шатц бива завладяно от любов към 16-годишната поетеса Дора Габе. Връзка обаче не се получава и покрусеният професор напуска България. По ирония на съдбата, неговото място е заето от завърналия се в родината Андрей Николов. Той пък на свой ред е напуснал Евгения и се е вторачил в младата студентка Пеша.
Всички тези мелодраматични за участниците събития се вместват в малко повече от десетилетие. През което време художествената дейност в страната ни кипи и ражда шедьоври.
През 1900 г., на голямото Парижко изложение, отбелязващо началото на ХХ век, тандемът Мърквичка-Шатц постига своеобразен връх. Великолепната, близо три метрова картина на неочаквано починалата княгиня Мария-Луиза, печели на Шатц златен медал.
А рамката на платното, дело на Шатц, получава сребърен медал. Самата тя е своеобразно произведение на изкуството. Барелефите по дървото изобразяват ангели и представители на различните етнически групи у нас - българи, евреи, турци, гърци и роми.
През 1902 г. Шатц получава поръчка да направи металната кутия на албума за коронацията на руския цар. Богато украсена, тя е излята е от сребро.
1904 г. професорът прекарва в САЩ, където ръководи изграждането на българския павилион за международната експозиция в Луизиана. Завръщайки се в София, той е крайно нещастен от липсата на взаимност в любовта му към Дора Габе.
Именно тази сърдечна трагедия го кара да напусне страната след повече от десет години работа. Заминава за Берлин. После, вдъхновен от постигнатото у нас, той посвещава усилията си за основаване на висше художествено училище в Йерусалим.
Само за година енергичният Борис Шатц записва името си като създател на най-старата институция за висше образование в Израел - Безалел или Bezalel Academy of Arts and Design. Построява свой дом в Йерусалим, близо до сградата на академията. Организира изложби както на свои ученици, така и на еврейски художници, които за пръв път показват работи в Европа и САЩ.
През 1911 г. отново е семеен. Жени се за Олга Певзнер, писателка и учителка по история на изкуството. Раждат им се две две деца, Лилик и Захара. Те също стават известни художници. А Борис, освен работата си като скулптор и преподавател, се отдава на страстта си да колекционера произведения на изкуството.
Умира на 65 години, по време на пътуване за събиране на средства за Безалел в Денвър, Колорадо.
Част от неговата художествена колекция е в основата при създаването на съвременния Израелския музей, изграден през 1965 г. Неговото име носи улица в централната част на Йерусалим. На има павилиони, в които се продават предмети на изкуството, създадени от учениците в Безалел.
Съвременници на твореца твърдят, че Борис е говорил за България като за своя втора родина. И въпреки сърдечните неволи, годините прекарани у нас, са били най-ползотворните в живота му. Факт е, че нито едно културно събитие в страната ни по това време, не се е провеждало без неговото бележито участие.
Всички снимки в текста са от WIKIPEDIA
Добави коментар