Пет годишни времена или жената като стихия

Новият роман на Валентина Мизийска отново дълбае във вечната тема за сложните човешки взаимоотношения и любовта, от която спасение няма.

Пишейки това заглавие, най-инстинктивно изпод пръстите ми първо бе излязло следното: „или жената като природно бедствие“. После, разбира се, го поправих на „стихия“, тъй като може иначе да прозвучи обидно, извадено от контекста.

Но в новия роман „Пет годишни времена“ (издателство Enthusiast) на Валентина Мизийска, която познаваме от дебютната й книга „Трети шанс“, главната героиня е именно това – едно уж крехко, деликатно и красиво създание, което обаче може да се превърне и в истинско природно бедствие за мъжете, които го обичат. А образът на Стела е изграден именно така: да бъде онази фатална млада жена, която не си дава винаги сметка за последствията, които самото й присъствие в света предизвиква. Нещо като „ужасното дете“, което може да ви прелъсти и да посее трупове след себе си, без изобщо да проумява силата си. И без да го желае.

Аз лично обичам такива героини, които сякаш игнорират силния мотор, задвижващ иначе крехкото им тяло. И не осъзнават докрай страстите, които предизвикват не просто с визията и аурата си,но и с различните си таланти и душевност. Особено когато говорим за творец, а Стела е потопена в света на изкуството, рисуването, нееднозначните нюанси на живота...

Четирима мъже и Стела, четири годишни времена и една стихия, гарнирани с драматични ситуации, с вина и срам, с компромиси и прекрачването на всякакви граници, както и с онзи извечен, дълбоко човешки морал, който някак държи мирозданието събрано – да не се разпадне.

Казват, че най-важните уроци в този живот човек ги учи по метода проба-грешка, а в тези 500 страници, в които проследяваме израстването на едно момиче, и пробите, и грешките са особено болезнени. Историята е разказана в обратна хронология – от последния запленен от Стела мъж, до онази разтърсваща любов, която повечето хора срещат в дълбоката си младост и винаги остава като някакъв аршин за всички следващи.

„Пет годишни времена“ е сръчно написан роман, с отношение към детайла. Ясно личи желанието на авторката да създаден един истински пълнокръвен образ на града, в който действието основно се развива – София, но същото  внимание към описанията и живата плът на местата, из които сюжетът криволичи, се усеща през цялата книга, включително когато действието отскача до Острова.

Романът е пълнокръвен, често навяващ постмодерна меланхолия, но в крайна сметка литературата винаги се оглежда в живота, а връзките в съвременния свят са сред наистина инфарктните точки в обществото. Самота, неразбиране, отчуждение, забранени или забравени страсти, усещане за безсмислие, бърза загуба на интимността и дори поставяне под въпрос на идеята за майчинството – от всичко това може да си вземете с пълни шепи в „Пет годишни времена“.  

Едно е сигурно: Валентина Мизийска успешно прескочи „капана на втория роман“ и затвърди намерението си да бъде част от съвременната българска литература.

Очаквайте скоро интервю с авторката в подкаста ни КултурКаст.