Говорейки за войната, започнала през 2022 г., най-често я обясняваме като нещо почти предопределено. Като сблъсък между НАТО и Русия, който просто е чакал своето време.
Но така Украйна обикновено остава на заден план.Сякаш просто е терен, върху който се разиграва истинската битка. Пространство, където се сблъскват световните представи за сигурност, а не държава със собствена воля и живот.
Оттук идва и аргументът на структурните реалисти.
WIKIMEDIA kremlin.ru
Те казват, че разширяването на НАТО на изток е създало класическа дилема на сигурността. За Запада това е начин да гарантира стабилност. Но за Москва е настъпление.
По тази логика Русия няма избор и трябва да реагира. Затова и обещанията за бъдещо членство на Украйна в НАТО не се тълкуват от Москва като жест на подкрепа, а като стратегическа провокация.
Според този прочит, ако Западът е искал да избегне война, е трябвало да настоява Украйна да остане неутрална, за да бъде буфер между два враждебни лагера.
WIKIMEDIA Ministerie van Buitenlandse Zaken
Съществува обаче и друга линия на мислене, която отхвърля това обяснение. Тя прехвърля отговорността изцяло върху Москва. Според нея проблемът не е в разширяването на НАТО, а в начина, по който Русия отрича реда след Студената война — чрез вътрешна автократизация, отхвърляне на установените правила и системно подкопаване на Основополагащия акт НАТО–Русия от 1997 г.
От тази гледна точка Западът не е провокирал войната, а по-скоро е реагирал прекалено плахо и твърде късно.
Защо ни е важно?
WIKIMEDIA President Of Ukraine
И двете обяснения звучат логично, но и двете страдат от един и същ проблем. Те гледат на Украйна основно като на обект — нещо, за което спорят великите сили. А всъщност държавите, които наричаме "буферни", почти никога не са пасивни.
И начинът, по който се развиват отвътре, винаги има огромно значение. Понякога вътрешната им стабилност наистина смекчава външните напрежения. Но в други случаи — и Украйна е точно такъв пример — тя ги изостря.
Крим, 2014 WIKIMEDIA Антон Голобородько
Идеята Украйна да бъде "неутрализирана" не се появява с настоящата война.
Още през 2014 г., след анексирането на Крим, хора като Хенри Кисинджър и Джон Миършаймър настояват, че превръщането ѝ в буферна държава е единственият реалистичен начин да се избегне по-голям конфликт.
В техните аргументи стои предупреждението, че Западът игнорира геополитическите реалности и руските опасения за сигурността. А това дава на Украйна надежда за евроатлантическа интеграция.
По-разумният път, според тях, е Украйна да поддържа отношения и с Изтока, и със Запада, но без да се обвързва с никого изцяло.
WIKIMEDIA President Of Ukraine
Това звучи прагматично, но теорията за буферните държави има един важен момент, който често се пропуска. Не е достатъчно една страна просто да се намира между съперници. За да бъде стабилен буфер, тя трябва да има вътрешна спойка, работещи институции и политически елит, който наистина вярва в неутралитета.
С други думи, външното положение и вътрешната политика трябва да си пасват. Но след 2014 г. точно това "напасване" в Украйна започна да се разпада.
Евромайданът и последвалите реформи бяха част от промяната на външнополитическия курс и от дълбоката вътрешна трансформация. Беше опит страната директно да се откъсне от постсъветския модел и да възприеме европейския начин на управление.
WIKIMEDIA Микола Василечко
Обаче! Антикорупционните усилия, активното гражданско общество, децентрализацията и преосмислянето на националната идентичност направиха неутралитета много труден за защита. Защото ако едно общество вижда бъдещето си в една посока, идеята "да бъде по средата" е отказ от собствен избор.
Точно затова аргументът за буферната държава куца.
Той предполага, че неутралитетът може да бъде наложен отвън, почти като техническо решение. Историята обаче показва, че това рядко сработва. Устойчиви буфери са онези, при които неутралитетът е приет вътре в страната и, като допълнение, уважаван отвън.
WIKIMEDIA Press service of the government of Russia
В Украйна няма нито едното, нито другото.
Вътрешно неутралитетът се възприема като ограничаване на суверенитета. Външно действията на Русия след 2014 г. показват не толкова желание за неутрален съсед, колкото за такъв с ограничена свобода на избор.
В този контекст ролята на Европейския съюз е ключова.
WIKIMEDIA Маруся Лагута
ЕС не е военен съюз, но силата му е в правилата, стандартите и институциите. За Украйна сближаването с ЕС е избор на идентичност. Но това размива идеята за буфер и постепенно я превръща в рубеж — мястото, на което се сблъскват различни политически модели. А рубежите винаги са нестабилни, защото показват, че промяната е възможна.
Затова войната не може да бъде обяснена само с експанзията на НАТО или единствено с руската агресия.
Тя е резултат от преплитането на външен натиск и вътрешна промяна в държава със стратегическо значение. Опитът на Украйна да излезе от "сивата зона" разруши старите негласни компромиси в Европа — онези, които приемаха, че някои държави завинаги ще останат между сферите на влияние.
WIKIMEDIA Evgeny Feldman
Затова този конфликт придоби значение в световен план.
Ако Украйна бъде върната към ролята на буфер насила, това ще означава, че изборът на обществата няма никаква гиополитическа тежест. Ако обаче успее да утвърди мястото си в европейското политическо пространство, това ще промени самата логика на сигурността в Европа.
В крайна сметка въпросът е много прост: днес, в XXI век, географското положение ли решава бъдещето на една държава, или изборът, който правят хората в нея?
WIKIMEDIA Oleksii Leonov
Добави коментар