Интервю на Ребека Пановка и Киара Бароу с Рашид Халиди, за онлайн изданието на The Drift, брой 11, 24 октомври 2023
От ужасяващата атака на Хамас от 7 октомври насам, наблюдаваме как Израел - с благословията и финансовата подкрепа на нашето правителство [правителството на САЩ - бел.ред] - бомбардира жители на ивицата Газа, които нямат изход, и принудително изселва повече от 1 милион хора от домовете им. Докато редица протестиращи по света изразяват своето възмущение от жестокостта на Израел, много дебати се разиграват сред американската левица: за това дали скръбта по смъртта на 1 400 израелци оправдава бруталността на израелската армия, или неизразяването на скръб е равносилно на оправдаване на действията на Хамас; за това дали правилната историческа аналогия за този момент е 11 септември, или Алжирското движение за независимост, или кампанията срещу апартейд в Южна Африка; за това дали тези по улиците или тези по новините са онези, които издават своето невежество относно историята.
Рашид Халиди Фото кредит: Thomas Good - Next Left Notes Източник: Wikipedia
За да потърсим перспектива, се обърнахме към Рашид Халиди, учен, който изследва съвременната история на Близкия изток, и е редактор от повече от 20 години на “Журнал за изучаване на Палестина”. Халиди е професор по Съвременна Арабистика в Колумбийския университет и автор на осем книги, последната от които “Сто години война срещу Палестина” (2020). Той също така е бил съветник на палестинските преговарящи по време на мирните преговори през 90-те. Говорихме с Халиди за отзвука - в САЩ, в Близкия изток и другаде по света - от събитията от последните седмици; за историята на Ционисткия проект, минали опити за мир и особеностите, които му се иска младите активисти да знаят.
Скорошните събития се описват в публичното пространство като безпрецедентни и показателни за скъсване с миналото. До каква степен е вярно? Както твърдите в “Журнал за изучаване на Палестина” през септември, 2023 година е най-кървавата година за палестинците в Западния бряг за последните две десетилетия. Това, което виждаме сега, неизбежна ескалация ли е?
Не мисля, че някой е могъл да предскаже това, на което ставаме свидетели през последните две седмици. Фактът, че израелската армия, една от най-големите в света, с едно от най-добрите звена за разузнаване, нямаше ни най-малка представа какво предстои - в бъдеще със сигурност ще има разследващи комисии и изследвания във военни академии относно този провал в разузнаването - показва, че никой не би могъл да предскаже тези събития. Единствните, които са знаели за атаката, са тези, които са участвали в нея. Същевременно, всеки, който притежава чувствителност за детайлите относно случващото се в окупираните територии и вътре в Израел, би могъл да допусне, че някакъв вид ескалация е неизбежна рано или късно. Хамас не оперира само в Газа - Хамас е организация в цяла Палестина. Те бяха особено чувствителни, особено след встъпването на новото правителство на власт, но и през предходната година, към нарастването на броя на палестинци убити в Западния бряг, на навлизащи заселници, на опити за организиране на еврейско поклонничество в Храмовия хълм, около джамията Ал-Акса. Увеличаваше се и площта земя, завзета от заселници. Наскоро, преобладаващо номадското население на три малки селища в Западния бряг бе прогонено от техните земи.
Снимка: ЕПА/БГНЕС/Mohammed Saber
Етническо прочистване е в ход от много време, но на ниски обороти, не достатъчно високи, че да привлече вниманието на света. И погребването на Палестинския въпрос, погребването на политически хоризонт за палестинците, изглежда бе на дневен ред за Запада и Израел, както и за някои от съюзниците на Израел от Арабския свят. Що се отнася до израелците, за тях това беше най-доброто от всички възможни светове. Железопътни линии от Мека до Хайфа; израелски рейв партита в Саудитската пустиня; любов, приятелство, мир и споразумения за сигурност завинаги. И всичко това щеше да бъде осъществено с палестинците под ботуша на израелската окупация, продължаваща за неопределен период от време. Палестинците, всичките, съзнаваха това. Не всички реагират като Хамас, естествено. Но всички виждаха, че това е една все по-отчайваща ситуация, и че техните интереси са изцяло игнорирани от всички - не само Израел и САЩ или техните западни съюзници-клиенти, но и от арабските страни.
Ако си пуснете CNN, ще видите израелски генерали, които твърдят, без какъвто и да е отпор, че Израел избягва цивилни жертви (или че дава на палестинците “шанс да се евакуират” от чувство за хуманитаризъм), веднага след кадри на взривени жилищни сгради, университетски кампуси и маршрути за евакуация в Газа. Редакционната колегия на Ню Йорк Таймс публикува “Това, срещу което Израел се бори, е да защити общество, което цени човешкия живот и върховенството на закона” на същите страници, в които има репортажи, демонстриращи как Израел нарежда убийството на хиляди хора, в нарушение на международното право. В този си вид, тези наративи са объркващи и карат хората да се съмняват в способността на медиите да отразяват Израел обективно. Вие как интерпретирате медийното отразяване на събитията след атаката?
Знаете ли, преди пишех за съветската политика в Близкия Изток и по онова време, единствените източници бяха Правда, Известия, Красная Звезда и т.н. Чувствам се сякаш съм обратно във времето на Студената война и Ню Йорк Правда Таймс and Вашингтон Известия Пост са говорители на администрацията на Байдън и на неговия съюзник Израел. Смятам, че в по-голямата си част, основните медии са чиста военна пропаганда.
Разполагаме с една сфера, в която не съществува обществена памет, няма история и няма факти; например, минава незабелязано, че пенсиониран началник-щаб на армията, наскоро назначен в израелския кабинет, е мъж на име Гади Айзенкот - началник операции в израелската армия по времето когато Израел изравнява Ливан със земята. Той твърди, че по това време развива каквото той нарича “Доктрината Дахия”. Израелските въздушни сили изравняват със земята квартала Дахия, и той казва: “Ще приложим несъразмерна сила и ще причиним огромни разрушения там. От наша гледна точка, това не са цивилни селища, това са военни бази.” Той също така обещава, че “ това, което се случи на квартал Дахия в Бейрут през 2006, ще се случи на всяко селище, от което се атакува Израел.” Айзенкот е министър в момента. Той е един от хората планиращи тази война. Той ви каза какво прави: той не зачита международното хуманитарно право. Написах статия за това в “Журнала за изучаване на Палестина”. Сега, бих ли очаквал средностатистическият журналист да чете “Журнала за изучаване на Палестина”? За съжаление, не. Идеята е, че дори тези, които знаят подобни факти, нямат възможност да публикуват такива истории. Аз говоря с репортери постоянно и съм наясно какви материали изискват техните шефове. Понякога, в определени случаи, журналистите се опълчват.
Снимка: ЕПА/БГНЕС/Shawn Thew
Наблюдаваме същото и в правителството, където служители от Държавния департамент и другаде се гневят от позицията на американското правителство. Виждаме това в университети, където администрацията диктува наратива. Наблюдаваме този феномен сред компании, които заемат публична позиция. Сякаш САЩ е във война, и ние всички трябва да сме на страната на Израел, плътно зад който марширува президентът.
Кажете ни за различните групи начело на Палестина (Палестинската автономия (ПА), Организацията за освобождение на Палестина (ООП), Хамас) и техния произход. Какво означава описването на Хамас като “терористична организация” и оприличаването им с Ислямска Държава (ИД), както правят израелски представители в социалните мрежи?
Президентът на САЩ - най-високопоставеният глас в страната, не че му се чува много гласът - сравни Хамас точно с ИД. Чухме за “неподправено зло”. Чухме, че са “по-лоши от ИД”. Чухме сравнения с 11 септември. Това са горе-долу най-големите показатели за апокалиптичното зло. Този наратив е в унисон с наръчника на Израел, където Хамас са описани като чисто и просто терористи и нищо повече. Хамас беше правителство в Газа. Хамас беше политическа, социална, културна, религиозна организация.
Палестинската политическа обстановка е в особено бедствено положение. Това, което преди представляваше най-голямата опозиция на Хамас, а именно Фатах, е в упадък, заради връзките си с корумпираните и неспособни ПА в Рамалла. ПА практически е превзела ООП, процес, който Арафат започна когато премести дейността си в Палестина след Договорите от Осло през 1993. Сега ООП умира, а Фатах почти не съществува. ПА нямат стратегия. На теория, те следват дипломатически и мирен подход, но не срещат почти никаква подкрепа от палестинците, тъй като те виждат как от десетилетия, този подход не води до нищо, докато заселването се увеличава, а палестинците биват затиснати във все по-малко и по-малко територия. Много от палестинците мразят ПА, защото те се подчиняват на Израел и са подкрепяни отвън. Това е константа за политиката в Палестина, която датира още от 30-те: намесата на арабски страни и чуждестранни сили, които си приписват правото да говорят от името на палестинците, или да разединяват палестинците, или да отслабват палестинците, или да се отнасят към тях като клиенти. Арабските страни и други държави искат да използват палестинците и палестинските организации за техни собствени цели.
ПА е подкрепяна - и същевременно саботирана - от Израел, САЩ, Европа и редица арабски държави. Хамас е подкрепян от регионални сили: Иран, очевидно, но и Турция и Катар и други. Иранският режим, режимът на Асад, Обединените арабски емирства, Саудитска Арабия, Египет, те всички имат свои цели и свои национални интереси. Палестинците са надмогвали това в миналото, но трябва да го надмогнат и сега, ако искат да постигнат нещо. Но в същото време, това няма да е лесно. Откъде ще дойде ново поколение лидери, откъде ще дойде стратегия, която да помогне на палестинците да се приближат към своите цели - аз не зная.
Снимка: ЕПА/БГНЕС/Mohammed Saber
Как да съотнесем настоящата динамика в Палестина към по-широкия контекст в региона? Много американски експерти спекулират, че Хамас цели да наруши нормализирането на отношенията между Израел и Саудитска Арабия (докато етикета “Операция Буря Ал-Акса” показва, например, че това е в отговор на набезите в джамията Ал-Акса). Как култивирането на държави-клиенти като Саудитска Арабия от страна на САЩ влияе на отношението към палестинското освобождение в контекста на пан-арабската политика?
Просто трябва да прочетете или изслушате изказването на човека, който изглежда е ръководил атаката, Мохамед Дейф, военнoкомандващ на Хамас. Той казва какви са били целите в първия ден от атаката. Той споменава опитите Храмовия хълм, района около джамията Ал-Акса, да се превърне в място за еврейска молитва. Аз станах свидетел на това когато бях в Йерусалим през март: групи от израелски заселници, религиозни заселници, придружени, мисля, от граничен патрул и полиция, влизащи през портата Магариба, т.нар. мароканската порта; след това започват да се молят в югоизточния край на Хълма, на около 20-30 метра от джамията Ал-Акса. Всеки ден те изритват поклонниците след сутрешната молитва: мюсюлманите, особено младите хора. Те гонят всички и позволяват на групите от заселници да дойдат и да се молят. Тези групи стават все по-големи и по-големи. По време на Сукот, дни преди атаката, се случва така, че хиляди заселници отиват за обща публична молитва в района на джамията.
Разбира се, атаката очевидно е била планирана в продължение на две години, затова и най-скорошните ескалации нямат общо с нея, а по-скоро е послужила за боен вик. Дали наистина е така или това е стратегия за спечелването на обществени симпатии от палестинците, арабите и мюсюлманите, няма никакво значение. Ясно е, че това е един от мотивите. Дейф изрежда редица други причини, като обсадата на Газа, бавно настъпващата колонизация и анексация на Западния бряг, и факта, че израелското правителство действа сякаш Палестинският въпрос не съществува. Това е индиректен начин да се каже, че тази нормализацията се разпространява в Арабския свят години наред, откакто Ануар Садат посещава Йерусалим през 1977. И черешката на тортата е скорошният флирт между Израел и Саудитска Арабия, при който израелски министри посетиха и се молиха в Саудитска Арабия, а кронпринцът заяви, че очаква с нетърпение нормализацията на отношенията между Израел и Саудитска Арабия. Реакцията от страна на Израел бе оргазмична.
Всеки невеж коментатор без исторически познания, който говори за това колко маловажен е Палестинският проблем за обикновените араби или за арабските страни, трябва да затвори устата си и никога да не я отваря повече. Защото виждаме демонстрации в Египет, Йордания, Турция, Ливан, Мароко, Бахрейн. Някои от тези страни са под военна диктатура, където на никого не е позволено да протестира. На никого не е позволено да се изразява. И въпреки това, публичната подкрепа за палестинците в Арабския свят изригна. Имаше огромни демонстрации. Йемен е опустошена страна, провалена държава. Там се води гражданска война, бомбардирани са от Саудитска Арабия и Емирствата години наред, и въпреки всичко това, те са навън, на улицата, в знак на протест за Палестина.
Открих около 400 статии, публикувани преди 1914 в дузина арабски вестници, от Кайро до Дамаск и Алепо, които говорят за Палестина и ционизма. Хората в Арабския свят са били ангажирани с това още преди 110 години. Те са били обезпокоени по време на Арабската революция през 1936-39; били са обезпокоени по време на “катастрофата” (Ал-Накба), обезпокоени са и досега. Арабските правителства изразявали ли са тази загриженост? Рядко. Никога. Понякога. Тук не става дума за това. Това са недемократични режими - абсолютни монархии или военни диктатури, и те не представляват никого и нищо, освен собствените си клептокрации, хората, които забогатяват от тях, и чужденците, които ги държат на власт с оръжия или дипломатическа подкрепа.
Снимка: ЕПА/БГНЕС/Grigory Sysoev
Това явление не е само в арабския свят или дори само в мюсюлманския свят. Амерканците, европейците, белият заселнически колониален балон, който произвежда голяма част от световния БВП, и който има огромен медиен обсег, огромна сила - самолетоносачи, стокова борса, медийни конгломерати - все още се мислят за повелителите на вселената. Те са много малко малцинство от населението на Земята. Индия, Китай, Индонезия, Пакистан, Бангладеш, Бразилия: това са едни от най-големите страни на света, и хората там не споделят същото мнение. Тук, ние разполагаме с дезинфекциран поглед над света, произведен от послушни корумпирани медии и американското и британското правителства, които са решили, че подкрепата за Израел е техен национален интерес. Отвъд това е светът - истинският свят - който е на абсолютно различно мнение. Това задълбава бездната между Запада и всички останали. Мисля, че войната в Украйна започна това явление. В по-голямата част от света, никой не гледа на войната в Украйна по начина, по който я възприемат САЩ и европейските съюзници, и това е видно от начина, по който Общото събрание на ООН реагира. Не че хората непременно подкрепят Русия, а по-скоро не виждат ситуацията толкова истерично или хиперболизирано, както САЩ и най-близките им съюзници и - напълно разбираемо - като украинците и източноевропейците. Това, което се случва в Палестина в момента, потвърждава това и ще намали силата, статута и сигурността на САЩ и техните съюзници. Американците, които говорят за правата на човека и демокрация, ще бъдат възприемани като най-отвратителните лицемери от тук нататък. Никой в останалата част на света не вярва на тази реторика, и основателно.
Думата “окупация” не съществува в американския речник що се отнася до Израел. Окупацията не е “пречка за мира” - тя е агресивно, насилствено налагане, което е създадено, за да превърне Палестина в Израел; нещо, което ционистките лидери се опитват да постигнат от Теодор Херцел насам. И така, когато САЩ пищи относно окупацията на Украйна и след това свързва Хамас и Путин, както Байдън се опита да направи в изявлението от Овалния кабинет, никой не вярва на това, с изключение на Англосферата, които или са невежи, или с промити мозъци. Проучване на CBS показа, че болшинството от демократите и независимите са против оказването на военна помощ на Израел; оказва се, че повечето американци са по-разумни от тези, които ги управляват.
Ционизмът е заселническо-колониален проект, но Израел става държава в постколониалната епоха. Какво мислите за тази част от историята и как тя продължава да влияе на сегашната ситуация?
Тони Джуд е написал, че Израел е “пристигнал прекалено късно” и че е анахронизъм. Идеята е, че ако се беше случило през 18-ти век, може би щеше да успее. Щеше да е в стила на епохата, а именно че белите европейци имат права, които цветнокожите неевропейци нямат, и че европейците могат да си присвоят всяка земя и да правят с нея и с местното население каквото си пожелаят. Това е бил законът на джунглата от Колумб до 20-ти век, всъщност до Първата световна война.
Ционизмът никога не са е срамувал през първите си десетилетия, да се опише като колониален проект. Той е бил и е национален проект. Той е бил и продължава да бъде разглезеният доведен син на империализма. Защо Херцел е отишъл при Кайзера? Защо първият президент на Израел, Хайм Вайцман, е ходил при британците? Това не са били незаинтересовани, неутрални сили като Швейцария; това са били големите империалистки сили на времето си, които са вършили мръсната работа за Ционисткия проект. Били ли са тези хора колониалисти и заселници? Те сами се наричат колониалисти и заселници. “Еврейскoто колонизационно общество” не е антисемитиска обида - така се е наричал този важен орган. Разбира се, всичко това е туширано сега. Да кажеш “заселнически колониализъм” е нещо ужасно днес, дори когато се използва за това което се случва в Западния бряг, което е най-”американско-завоевателското” лишаване от собственост, което можем да си представим през 21-ви век.
Снимка: ЕПА/БГНЕС/Haitham Imad
Това ме води към това, което САЩ току-що направи, или се опита да направи. Оказва се, че правителството на САЩ е било съучастник в израелския план да премести част или цялото население на Газа в Египет и потенциално в други страни. Няма спор, че Антъни Блинкен е правил точно това - да помага на Израел да премахне палестинците, като част от завършване на етническото прочистване започнало през 1948.
Това е демографска война. Всеки от ционисткото движение, в Палестина, в арабския свят, от 20-те и 30-те години нататък, е наясно, че идеята е да заместиш арабите с евреи, за да получиш еврейско мнозинство; ако не го направиш, ще имаш арабско мнозинство. Намаляването на тези бройки е и продължава да бъде главна ционистка цел. Фактът, че САЩ позволява това да се случи, освен че най-вероятно е военно престъпление, е чудовищно, абсолютно неморално. Никой изгонен няма право да се върне. Всеки арабин, всеки палестинец знае това. Никой преселен в Египет няма никога да се върне в Газа или друга част на Палестина. Повечето от тези хора, разбира се, вече са били изселвани. Те са някогашното население на южна Палестина, изселено през 1948 и затворено в ивицата Газа през последните 75 години. Да бъдат преместени отново е престъпление. И нашето правителство е участвало в опит това да се случи.
Сега, поради различни причини - някои почтени, други не толкова - египетското правителство, подкрепено от Саудитска Арабия и всички останали от арабския свят, отказва: “Да станем част от етническото прочистване на палестинци. Вие луди ли сте? Вие наистина ли искате от нас да изгубим троновете и богатствата си? Вие наистина ли искате да бъдем детронирани от собствените ни хора за това, че сме агенти на Израел и САЩ?” Не мисля, че това са точните думи, които президента на Египет Абдел Сиси всъщност е казал на Блинкен или какво кронпринцът е казал на Блинкен. Те отказват дори да се срещнат с Байдън. Това са режими, на които аз се противопоставям без съмнение, но искам да кажа, че те взеха правилното решение да не се срещнат с президента. Постъпиха правилно, че удариха два метафорични шамара на Блинкен. Кронпринцът го накара да чака 10 часа за среща, а Сиси го укори публично по време на пресконференция. Това е знак за промяна в региона.
Снимка: ЕПА/БГНЕС/EPA HANDOUT
Как бихме могли да гледаме на Договорите от Осло и свързаните с тях усилия? Дали някога е имало реален опит за постигането на мир?
Имало е опити, но бих спорил, че нито един от тях не е хващал бодливия трън. А въпросният трън е: как може да имаш суверенна държава с еврейско мнозинство в страна с арабско мнозинство. Никога не е имало решение - нито в Мадрид, нито във Вашингтон, нито в Осло, нито в Кемп Дейвид - което признава факта, че това е колонизаторски заселнически процес или факта, че сега има два народа там, единият от които има всякакви права, а другият - почти никакви. Имало е опити за приближаване до подобно признание, но нека се върнем към това, което бившият премиер Ицхак Рабин казва в Кнесет през октомври 1995, преди да бъде убит заради това, че е стигнал твърде далеч; изказването гласи, че каквoто и палестинско образувание да се формира след Осло, то би било “по-малко от държава”. Схващането от страна на САЩ винаги е било, че Израел ще продължи да има контрол над Палестина и Израел. Винаги е било приемано, че Палестина ще е по-малко от суверенна държава и ще е фрагмент от фрагмент от историческата Палестина - с други думи, по-малко дори и от 22-те процента останали след войната от 1948, още по-малко. От идването на Рабин на власт през 1992 до убийството му през 1995 и след това, до края на така нареченото десетилетие Осло, Израел продължава да разраства заселничеството с главоломно темпо, завземайки повече палестинска земя, като подигравка с Договорите от Осло, тикайки палестинците в бантустани, които вече дори не съществуват.
Всеки, който казва “О, палестинците са отказали щедър план за мир”, не знае какво точно се е случвало на терен. Израел е имал други цели, една от които трайното заселване на по-голяма част от окупираните територии; друга - постоянният контрол над Израел-Палестина, никоя от които цели не е съвместима със суверенитет или държавност - дори ограничена държавност. Отново, просто прочетете последната реч на Рабин пред Кнесет и ще ви стане ясно.
Честно срещана ционистка реторика е, че пропалестинският активизъм отрича правото на държавата Израел да съществува и че слогани като “от реката до морето” сами по себе си съдържат идеята за геноцид. Как анализирате това?
Има много палестинци, които смятат, че Израел няма право да съществува. Има много палестинци, които вярват, че няма такова нещо като израелски народ, което очевидно не е така. Израелците са народ. Много от палестинците не осъзнават, че много от заселническите проекти са създали народи. Ние в САЩ живеем в такъв заселнически проект. Всеки, който не е част от местно население, е заселник. Но както Махмуд Мамдани пита в книгата си “Нито заселник, нито местен”: кога заселниците се превръщат в местни? Това е бодлив политически въпрос, защото дори да приемем, че има израелски народ и да кажем, че хората имат право на самоопределяне, то това идва на цената на отказ на палестинската идентичност и национални права, отнемане на собственост, изгонване и етническо прочистване. Всички тези неща трябва да се разберат и адресират преди да можем да измислим как тези два народа да се помирят.
Снимка: ЕПА/БГНЕС/Peter Foley
Това, което казах, не може да се побере в слоган или в нажежените пропагандни твърдения, които споменахте. Аз лично нямам проблем с това хората да виждат земите на Израел да се простират от реката до морето или докъдето смятат, че се простира. Въпросът е, какви са политическите и други последствия от това? Ако това означава абсолютни права за единия народ и потисничество на другия народ, очевидно това не е приемливо. И същото би важало за Палестина. “От реката до морето, Палестина ще е свободна.” Какво значи това? Ако това значи Палестина да не е репресирана, но и да не репресира израелците, надявам се, че това не би било проблем. Но отново, различните палестинци имат различни възгледи. И мисля, че все по-тежката репресия и нападателните действия предприети от израелското правителство през годините са накарали палестинците да се отдалечат от мястото, където са били през периода Осло, а именно когато са били склонни да се примирят с очевидно несправедливо решение за две държави, стига то да включва някаква суверенност за Палестина, и да достигнат до това, което са днес.
През последни години, прогресивни представители в САЩ са се фокусирали върху еднодържавно решение, вместо двудържавно. С оглед на ситуацията сега, трябва ли да сменим курса? В момент на пълно отчаяние, има ли причина да се надяваме за каквото и да е решение?
Аз съм песимистично настроен и мисля, че нито едно решение не е възможно в момента. Израел и САЩ на практика работят неуморно от 1967 насам, за дa подсигурят постоянния контрол на Израел над окупираните територии, да ги заселят все повече и повече, и да се подсигурят, че по никакъв начин не може да съществува независима палестинска държава или какъвто и да е неизраелски суверен, който да контролира окупираните от Израел през 1967 територии. Те правят всичко по силите си да циментират властта си в Западния бряг и да го превърнат в Израел. Всичко. Опитаха се да заселят и Газа, но се отказаха през 2005. Правителството на САЩ плаща за всичко това и предоставя оръжие за процеса. САЩ, от една страна говори за решение, включващо две държави, но позволява на израелските заселнически групи да са “благотворителност” (по 501(c)(3)) и да влива милиони долари, освободени от данъци, в заселнически проекти. Въоръжава израелци, които възпират палестинците да направят каквото и да е по въпроса и затвърждава окупацията като предоставя дипломатическа помощ и вето след вето пред Съвета за сигурност относно непрестанното събаряне, абсорбиране, анексиране и разрушаване на Палестина. Повечето от тези, които говорят за двудържавното решение, не го мислят наистина. Те нямат предвид независима, суверенна палестинска държава в териториите окупирани през 1967. Те имат предвид някакъв симулакрум, някаква Потьомкинска държава. Това имат предвид. И правят всичко възможно да предотвратят дори това.
Та, как можем да накараме тези два народа да живеят в една държава след всичката пролята кръв? И, опасявам се, тя ще продължи да се пролива. Не зная. Не мисля, че в близко бъдеще има конкретна причина да сме оптимистични за каквото и да е решение.
От друга страна, всички мислеха, до 7 октомври, че арабския свят е замиращ и не му пука за Палестина. Нещата се промениха много, много бързо. Израелското публично мнение клони към отмъщение, от гняв и тъга - основно заради цивилните жертви, но и заради сриването на всяка доктрина за сигурността, която израелската армия някога е разпространявала. Очевидно, израелците не са защитени. Очевидно е, че всичко, което някой някога е мислил, е грешно, не само за Хамас, но и за способностите на израелската войска.
Затова, точно сега, няма да получим опит за мир от израелците. Скръбта по загиналите ще продължи много дълго време. И ако израелците са тъжащи и гневни, такива са и палестинците. Броят на цивилните жертви в Палестина е огромен, и все още не знаем окончателната цифра. Ще е нужно много време, за да се преодолее това. Но това също може да се промени в бъдещето.
Снимка: ЕПА/БГНЕС/Abir Sultan
Но можем да се надяваме, че някой, някъде ще започне да говори за това, че политическият подход на Израел е напълно провален. Не може да продължаваш да заливаш палестинците с насилие без да очакваш яростен отговор. С това не оправдавам нищо, просто обяснявам, че ако упражняваш какъвто и да е натиск над репресиран народ, той ще се надигне по начини, които може да са ужасни; начини, които са политически или морално грешни. Ако прилагаш силен, постоянен натиск, това ще доведе до експлозии.
Как разбирате разговорите сред американската левица - избраната левица, активистите от левицата, левите медии? Има ли история, която левицата пропуска съзнателно или несъзнателно?
Това е труден за мен въпрос, защото съм в директен контакт единствено със студенти активисти. Мисля, че младите са в процес на самообучение и те не са напълно образовани все още или политически узрели с техните гледни точки.
Например аргумент, който виждам сред студентите активисти е, че всички израелци са заселници и следователно там няма цивилни. Не може да кажеш това, ако имаш уважение към международното хуманитарно право. Израел е резултат от заселнически процес и колонизация, но това не значи, че всяка баба или бебе в Израел са заселници и, следователно, не са цивилни. Технически, в някакъв смисъл, всички ние, американците, сме заселници, но това не значи, че Движението за освобождение на местното американско население би било оправдано да убива американски бебета заселници или американски баби заселници. Да, хората в заселените райони на окупираните територии, които са въоръжени, трябва да се възприемат като бойци. Тези, които са без оръжия, не са бойци. Това е пример за разграничение, което хората е нужно да правят.
Бил съм критикуван за изказването си, че исторически погледнато, освободителни движения преди не са били внимателни в избягването на цивилни жертви. В битката за Алжир, Зохра Дриф и Джамила Боухиред са поставяли бомби в кафета и барове. Те са били съдени и осъждани и са прекарали години в затвора и в крайна сметка освободени. Те са национални герои в Алжир и явни застъпници за демокрацията, срещу военния режим, който все още управлява Алжир. Може да говорите за това какво Ирландската републиканска армия (ИРА) или Африканския национален конгрес (АНК) са извършвали срещу цивилни. Има значителен дебат около проблема, който трябва да се проведе сред участниците в национални освободителни движения. Аз следя ситуацията в Ирландия отблизо; хората поставят под въпрос тези неща в днешно време. Те имат възможност за подобен дебат, защото от 1998 хората не се избиват. Трудно е това да се направи по средата на ситуация като тази, в която са палестинците, но активистите трябва да помислят внимателно над тези неща.
Републиканската част на Богсайд Снимка: ЕПА/БГНЕС/LONDONDERRY UNITED KINGDOM
Другото, което бих казал на студентите активисти, е че трябва да разберат какви са политическите им цели. Ако вярвате, че това е колониален проект, то вие сте в метропола на колонията, тук в САЩ или в Западна Европа. Националните освободителни движения печелят не само - понякога, но не основно - на бойните полета на колонията. Виетнамците са били в патова ситуация с американците. Алжирците всъщност са губели на бойното поле. ИРА е била почти на ръба на военния си обхват през 1921. Те печелят, отчасти, заради битката в метропола. Англичаните накрая казват, че те просто не желаят да водят тази война. Същото се случва с французите в Алжир. Не само бойците горе в планините печелят тази война. Не казвам, че това не е било важен елемент от освобождението на Алжир, напротив, бил е задължителен елемент, но ако французите са искали да продължат да убиват алжирци, войната е можело да продължи завинаги. Французите не са искали да продължат, защото не са искали повече загуби. Същото е и при Южна Африка. Те не само са спечелили на терен; победили са, защото са спечелили подкрепата на обществото в САЩ и Англия.
Ако вярвате в тази теоретична конструкция - колонията и метропола - то тогава това, което правят активистите в центъра, има значение. Трябва да спечелиш хората. Не е достатъчно да покажеш, че си с най-чисти намерения; че си най-революционният или че имаш най-екстремните изказвания. Трябва да правиш нещо, което води до ясен политически край.
Добави коментар