Пътят на Ивайло и София Петкови от институциите към каузата
В България често говорим за държавната администрация като за затворена система, в която хората или остават дълго, или си тръгват разочаровани. По-рядко виждаме другия сценарий – натрупаният институционален опит постепенно да се превърне в основа за лична кауза и нов тип професионален път.
Точно такъв изглежда преходът при Ивайло и София Петкови.
След години работа в европейски институции, международни организации и публичния сектор, двамата насочват натрупаната експертиза към една тема, която доскоро стоеше в периферията на обществения разговор в България – адаптацията към климатичните промени.
При София Петкова интересът към европейските политики започва още по време на обучението ѝ в Американския университет в България и в London School of Economics. Кариерата ѝ преминава през Европейския парламент, Европейската комисия и международни организации, където работи по теми като сигурност, външна политика и управление.
Климатичният въпрос първоначално присъства като част от по-широкия разговор за устойчивостта и развитието на Европа, но постепенно започва да заема все по-централно място.
При Ивайло Петков посоката изглежда различна. Началото идва от финансите и счетоводството, преди професионалният му път да премине през Министерството на околната среда и водите. Именно там се сблъсква пряко с реалната тежест на климатичните политики и с начина, по който те засягат ежедневието далеч отвъд експертните доклади и международните форуми.
Това, което прави впечатление при разговора с двамата, е отсъствието на показна революционност. Те не говорят за „бягство“ от системата, нито за разочарование от институциите. Напротив – личи уважение към публичния сектор и към сложния механизъм, чрез който се изграждат политики.
Според тях отвън често изглежда, че решенията се взимат лесно, но реалността е различна – зад всяка промяна стоят години координация, анализи, компромиси и административен процес, който рядко се вижда от обществото. Точно това разбиране обаче постепенно ги насочва към неправителствения сектор. Не като отрицание на институциите, а като търсене на по-гъвкава среда, в която идеите могат да се реализират по-бързо и по-директно и да бъдат в помощ и на институционалните процеси.
Така се ражда Сдружение „Инициатива Мисия Климат“, която създават заедно с експерта по CDR Силян Иванов и партньори от България, Германия, Франция и САЩ.
Организацията поставя фокус върху климатичната адаптация в Югоизточна Европа – тема, която тепърва започва да влиза по-сериозно в обществения разговор у нас. Любопитното е, че зад иначе тежката и експертна материя двамата подхождат с изненадващо прагматичен тон. Вместо крайни послания и идеологически сблъсъци, те говорят за баланс – между икономика и природа, между развитие и устойчивост, между политика и практика.
Това вероятно е и една от причините да избягват типичния активистки език. За тях климатичните промени не са тема, която трябва да бъде използвана за противопоставяне, а процес, който изисква подготовка, инфраструктура, дългосрочно мислене и по-добра превенция.
Според тях наводненията в региона на Велико Търново и Габрово още веднъж ни показва колко е важно да работим по превенцията, но не превенция на база само на предишни наводнения, а на база моделиране на климатични и хидрологични данни, което да показва кои са зоните под риск и при какви условия.
Така властите ще могат най-ефективно да инвестират в превенция, а гражданите ще бъдат информирани, че се намират в рискови зони и ще могат да предприемат действия за адаптиране и/или застраховане на имущество.
В разговора между тях постоянно присъства и още един важен елемент – доверието. Личи си, че професионалният им път не се развива паралелно, а в постоянен обмен на идеи и различни гледни точки. София подхожда по-стратегически и политически, докато Ивайло често поставя акцент върху практическата и регулаторната страна на темата.
Вероятно точно това прави партньорството им толкова естествено. Без излишна демонстративност и без опит да превърнат каузата в личен PR проект.
По-скоро като естествено продължение на професионалния им опит и натрупаното разбиране за това накъде се движи Европа. А в България, където разговорът за бъдещето често започва след кризата, подобен тип дългосрочно мислене вече става наложително.
Добави коментар