Максим Горки е една от най-странните фигури в руската литература. Роден през 1868 г., той принадлежи към поколението, което още може да разговаря с Толстой и Чехов, но доживява времето на Маяковски, Есенин и Пастернак. Той започва като писател с романтически герои и постепенно се превръща в един от главните символи на социалистическия реализъм. Именно това превръща Горки в особено интересен случай: той не е просто писател между две епохи, а човек, който успява да превърне наследството на едната в литературна легитимация на другата.
Горки никога не започва от празно място. В ранните му произведения има романтическия бунтар, социалната мизерия и героя, който иска да се освободи от ограниченията на обществото. Но зад тези идеи вече стои огромната руска литература на XIX век. Въпросите за човека, страданието, истината и морала са били поставени много преди него от Толстой и Достоевски. При Горки те постепенно се превръщат в политически въпроси: не само как трябва да живее човекът, а как трябва да бъде променен светът.
Wikipedia
Това личи най-добре в „На дъното“. Пиесата поставя хората от социалното дъно пред вечния въпрос дали човек има нужда от истината или от надеждата. Това е силна драматургична конструкция, но Горки не измисля самия философски проблем. Неговата особеност е, че умее да събира вече съществуващи идеи и да ги превръща в социална и революционна литература. Именно тук може да се търси неговият истински талант — не непременно в оригиналността на всяка отделна идея, а в способността му да ги организира около една историческа посока.
Wikipedia
Особено показателна е връзката му с Иван Бунин. Двамата се познават от края на XIX век, стават близки и прекарват три зими заедно на Капри. Там те разговарят за литература и политика и се движат в един и същ интелектуален кръг. След революцията обаче пътищата им се разделят драматично. Бунин напуска Русия и се превръща в един от най-острите ѝ емигрантски критици, докато Горки остава свързан с новата съветска култура, макар отношенията му с болшевишката власт да са сложни. Някога приятели, двамата се оказват от двете страни на най-големия политически разлом в руската история.
С Есенин Горки също се среща в особения момент, когато старата Русия вече изчезва, а новата още не е намерила окончателния си литературен език. Есенин е поетът на паметта, селото и личната трагедия; Горки е писателят на колектива, труда и историческото движение. Маяковски пък представлява третата възможност — авангардът, който не иска да наследи старата литература, а да я взриви. И въпреки това Горки успява да остане на същото историческо равнище като тези фигури. Не защото пише като Маяковски или Есенин, а защото се превръща в институция, която свързва литературата с новата власт.
Wikipedia
Пастернак вече принадлежи на друг тип литература — модернистична, лична, метафорична. Но и той попада в орбитата на Горки. Това е показателно: Горки непрекъснато се намира около големите литературни процеси, дори когато художествено не принадлежи напълно към тях.
Тук се появява и най-спорната страна на Горки. Да го наречем просто „плагиат“ би било прекалено лесно и исторически неточно. По-интересно е да го разглеждаме като писател на заемането и синтеза. Той взема романтическия герой, реалистичната социална проблематика, философските въпроси на XIX век и революционната идея за новия човек и ги събира в една система. Не винаги измисля идеята, но често успява да я направи политически действаща.
И точно това го прави идеалния писател за социалистическия реализъм. През 30-те години Горки е представен като негов основоположник и като наследник на великата руска реалистична традиция. Старият реализъм вече не трябва просто да описва човека — той трябва да показва човека в движение към социалистическото бъдеще.
Така Горки се оказва между Толстой и Маяковски, между Бунин и съветската литература, между старата Русия и новата държава. Той не е непременно най-великият писател сред тези хора. Но е един от най-важните посредници между литературата и идеологията.
И може би именно тук се крие парадоксът на Горки: човекът, който не е измислил всички идеи, успява да стане човекът, който най-успешно ги подрежда в една нова литературна идеология. Именно затова той остава — не само като автор на „На дъното“, а като един от архитектите на литературата на съветската епоха.
Добави коментар