Бъдещият писател Трифон Кунев Бояджиев, познат в българската литература с първите си две имена, се ражда в семейство на богат земеделец. Родното му място е село Ъглен, Луковитско. Датата е 20 февруари 1880 г.
Бащата е привърженик на Стамболов и още от Учредителното събрание, на три пъти е избиран за народен представител. По-големият му брат Атанас Бояджиев също се занимава с политика. Член е на Националлибералната партия. Народен представител на коалицията Народен блок, а през 1933 – 1934 г. е министър на Народното просвещение в третия кабинет на Никола Мушанов.
Трифон е изкушен от политиката и през 1908 г. започва работа като журналист в редакцията на вестник "Българска независимост", органът на Националлибералната партия.
През войните се издига до чин капитан, макар и да се прочува като недолюбващ сраженията, военните и всичко свързано с тях. След изпитанията в окопите Трифон Кунев сменя редакциите на няколко вестника и става един от най-ревностните поддръжници на Александър Стамболийски.
След 1923 г. е опозиционер на властта. Реномето му е такова, че след атентата в църквата "Света Неделя" е арестуван. При всички обществени вълнения е преследван, интерниран или затварян. Но не престава да публикува статии, разкази, стихове.
През 1934 г. е приет за редовен член на БЗНС, а популярността сред литературните среди му осигурява председателско място в Съюза на българските писатели. Става и директор и Народния театър.
На тези престижни позиции го заварва черният за България и особено за интелигенцията 9 IX 44.
Неспокойният нрав на писателя го кара да открие фронт срещу комунистите от страниците на вестник "Народно земеделско знаме". Изданието е официоз на опозиционния БЗНС "Никола Петков". В рубриката "Ситни, дребни камилчета" българите могат да четат фейлетоните на Кунев, които остро критикуват липсата на демокрация и отнемането на елементарни човешки права на българите.
В дните на разбеснелия се Народен съд Кунев публикува следните думи: "Една варварска революционна ярост залива изстрадала България. Режимът на кръволока Александър Цанков започна да бледнее пред това, което става в името на "свободата и демокрацията".
През 1946 г. Трифон Кунев събира фейлетоните си и ги отпечатва в отделна книга. С нея вбесява всички, които се чувстват добре и са съпричастни към настанилия се със сила комунистически режим. Особено недоволство предизвиква предговорът от автора, в който можем да прочетем:
Тази книга е принос към борбата на българския народ за свобода и документ за съпротивителното движение в сегашна България.
Трифон Кунев остава единственият сред писателите, който не се "снишава" пред новата власт. И неизбежно поема върху себе си "революционния огън" на близки до високите комунистически етажи Георги Караславов и Крум Кюлявков.
Трифон Кунев ги нарича "господа другарите" и не спира да пише, че:
България трябва да бъде демократична и свободна страна, но днес не е. Българският народ желае да бъде господар на земята си и свободен стопанин на нивата си, но днес не е.
След два показни побоя, с прокурорска заповед от 21 юни 1946 г., Трифон Кунев е задържан. Следващите четири месеца прекарва в затворническа килия. Но Шестото ВНС спасява Трифон Кунев от тежката присъда. При откриването му на 8 ноември 1946 г. стотината депутати от опозицията, каквато все още е имало, скандират името на Кунев. Председателят Васил Коларов е принуден да разпореди неговото освобождаване.
На второто заседание писателят е посрещнат с овации. Но радостта е не е за дълго. Драмата за опозицията е в ход. Довчерашните съюзници на комунистите вече не са необходими и пречат на модела диктуван от Москва.
Опозиционните партии са разтурени, Никола Петков е обесен, а обвинението към сатирика Кунев е подновено.
Следва пореден арест.
Източник: Уикипедия
Въпреки, че е на близо 70 Кунев получава присъда от пет години строг тъмничен затвор. Излежава три години, два месеца и четиринадесет дни. С диабет и болно сърце е освободен. По нареждане на всесилния министър-председател Вълко Червенков. Вероятно, за да не умре в затвора.
Парадоксално, но Трифон Кунев се колебае дали да приеме помилването. Вътре има приятели, а навън го чакат агентите на Държавна сигурност . И наистина, за трите години до смъртта му през 1954-та, папката с доноси от навъртащи се около него агенти не спира да расте.
Така, в преследвания, унижения и тормоз, минава животът на неудобния за всяка власт писател, поет и сатирик.
"Говоря за българския народ. Пиша за тежкото прегрешение, което ние – българската интелигенция – сме направили, като не съумяхме да го водим по пътищата на правилното му развитие. Думата ми е за учените хора на нашата земя: за учителите – и аз някога преди много години бях един от тях; за политиците – и аз съм се занимавал с тоя второстепенен род дейност; за офицерите – и аз през многобройните войни водих въоръжени българи след себе си; за писателите – и аз имам своето място сред тях; за духовните лица, малки и големи. Думата ми е за интелигенцията...".
Източник: Уикипедия
Добави коментар