България не обича големите промени.
Тя ги понася, ако се налага, но винаги с известна доза недоверие. Това е страна, която оцелява, защото знае кога да се сниши и кога да отстоява своето – тихо, без да вдига шум и просто неспазвайки различни уговорки.
Тук времето тече по особен начин – миналото никога не си тръгва напълно, настоящето е въпрос на оцеляване, а бъдещето… е някъде далеч и най-добре да не го мислим прекалено много.
Истината е, че България винаги е била добра в балансиране на противоречията – защото така трябваше. Това е умение за оцеляване, като да направиш баница с каквото е останало в хладилника. Вековете на османско владичество, последвани от желязната хватка на социализма, научиха българите как да кимат, когато е необходимо, докато тихо пазят собствените си убеждения.
Сега същият този инстинкт се проявява в културните войни: поглъщайки глобалните дебати, без никога да станете напълно част от тях.
Да вземем например дебата за семейството.
В България семейството не е просто социална структура. То е убежище, храм, микрокосмос, който трябва да бъде защитен на всяка цена. Докато на Запад семейните ценности отдавна са разклатени от вълните на индивидуализма, тук семейният обяд, който се превръща във вечеря, все още е неприкосновен ритуал.
Глобалният либерализъм може да предложи каквото си иска – гъвкави идентичности и безкрайни възможности за самоопределение – но той често забравя, че тук хората не искат да губят това, което ги е крепило столетия.
На Запад се говори за деконструкция. Тук хората говорят за запазване. Има разлика.
Това не означава, че България е изцяло имунизирана срещу глобалните течения. Младите хора пътуват, учат в чужбина, връщат се с нови идеи. В по-големите градове ще видите прогресивни културни пространства и нарастваща подкрепа за движения, които отстояват либерални ценности.
Но голяма част от обществото, особено извън големите центрове, гледа на тези промени със смесица от любопитство и подозрение.
Църквата, както винаги, мълчи…, но нейното мълчание тежи. Тя не крещи за своите права, както религиозните институции на други места, обаче присъствието ѝ е стабилно. В най-тежките моменти българинът все пак се връща към иконата, дори ако дотогава е вярвал повече в хороскопа си, отколкото в Светата Троица.
Но днес дори църквата е в ролята на защитник на едва доловимата, но крехка линия между стария свят и новото. България винаги е имала тази особена способност да приема новото, но по свой начин – бавно, неохотно, сякаш опитва всеки нов елемент, за да види дали няма да я отрови.
И грешката на Българската православна църква не е в самата ѝ, съвсем разбираемо, консервативна позиция, а в насочения към братушките поглед, който кара вярващите да асоциират стабилността не с някаква националната идентичност или дори патриотизъм, а с носталгията по миналото и съответно с идеализираното руско влияние, в хода на българската история.
По този начин, все по-често се слага знак за равенство между консерватизма и русофилията. И от десни, и от леви.
Докато светът води своите културни битки, България остава разкъсана между две културни вселени. Европейският съюз донася със себе си обещания за равенство, права и либерална демокрация. Русия, от своя страна, напомня за някаква по-стара, по-проста стабилност – не по-добра, но позната.
Тази амбивалентност е част от българската идентичност, също както шопската салата е немислима без ракия. "Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия — и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец" - но Бай Ганьо винаги ще тъгува за ямурлука.
В крайна сметка, българинът е по-скоро прагматик, отколкото идеолог.
Докато в глобален мащаб ценностите се издигат в култ, тук те винаги са пречупвани през призмата на ежедневието. Семейството е важно не защото някой го е казал на някой конгрес, а защото в студените зимни нощи няма кой друг да ти донесе буркан с домашна туршия.
Това не е носталгия. Това е стратегия за оцеляване.
България няма да стане бойно поле за културни революции. Тя ще продължи да върви напред със същия стар ритъм – леко назад, леко напред, с много уговорки, с тежка история и подозрителност към новото. Може би светът ще се промени достатъчно, за да се върне отново там, откъдето България никога не е мърдала.
И ако това стане, тук ще се усмихнем. С онази усмивка, дето вика: "Казавхме ли ви?".
Снимки: Иво Тицин
Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
За пръв път да напишете нещо умно,така е българите не вярват на политиците,не повярваха на шепата евроатлантици,независимо от техните крясъци по всички медии и това ги спаси.Разумът ги посъветва да не се ваксинират срещу ковид и оцеляха,разумът ги посъветва да не се кланят на САЩ и Брюксел-говорим разбира се за обикновените българи,разумът ги посъветва да си пазят децата и семействата от третия пол,разумът и ги посъветва да не застават срещу тези,които оставиха костите си за да я има България на картата на света.Няма нищо лошо,че българите са прагматични,нормални,здраво стъпили на земята и не вярват на юруша в една или друга посока.Това понякога спасява животи.А който мрази и се подиграва на народа си,никой не го задържа може да отиде да живее на всяко друго място по света.......