Доверието е като солта в морето – не го виждаш, но знаеш, че го има. Или че го няма.
В България, ако питаш когото и да било за политиката, първата реакция обикновено е циничен смях, придружен от поклащане на глава. Доверието към институциите не просто се е изпарило – то се е пресушило, оставяйки след себе си напукана земя, по която стъпват единствено най-упоритите.
Хората не вярват в държавата така, както не вярват в прогнозата за времето или в това, че таксиметровият шофьор ще върне точно ресто. Те са се примирили, че системата не е направена за тях.
Снимка: БГНЕС/Стефан Василев
Това не е просто скептицизъм – това е дълбоко вкоренено усещане, че властта винаги ще работи в нечий друг интерес, но никога в твоя. Политическата култура в България винаги е била белязана от подозрителност.
Дори и когато някой лидер се опита да промени нещо, първият въпрос винаги е: "Ама какво ще получи той от това?". Не че няма причини за съмнение. Историята е пълна с герои, които са обещавали спасение, но са си тръгвали с тежки куфари.
Това недоверие създава две парадоксални реалности.
ИЗточник: PIXABAY/Nils Severin
От една страна, българинът гледа на политиците като на далечна, почти недостижима класа – хора, които живеят в друг свят, изолиран зад тъмните стъкла на черните джипове. От друга, същият този българин няма търпение да види как някой от тях се сгромолясва. И когато това се случи – защото винаги се случва – усещането е като добре приготвено ястие: сладко и солено, в точната пропорция.
Хем мразим Бойко, хем понякога ни става мъчно за него.
Най-големият проблем идва, когато новите лица започнат да изглеждат подозрително като старите. Когато някой като Борис Бонев се появи с визията на спасител на София, обещавайки чисти улици, безупречен градски транспорт и модерни европейски решения, той първоначално изглежда като глътка свеж въздух.
Снимка: БГНЕС/Надежда Пеева
Но после се оказва, че това, което нарича "град за хората", всъщност е град за една малка група хора – неговите. Дебатът за ползите от велосипедните алеи или за това кой трябва да паркира в центъра избледнява пред по-големия въпрос: "Този човек наистина ли работи за нас или за една идеологическа кауза, която малцина разбират?".
Същата съдба сполетя и Васил Терзиев – млад, успешен, технологичен, човек, който би трябвало да олицетворява бъдещето. Но миналото му, връзките на семейството му със службите, сянката на една епоха, която българите не искат да си припомнят, го теглят назад.
И така, един човек, който би трябвало да е символ на новото, бързо се превръща в класически пример за старата максима, че в България няма ново начало – има само преразказ на стари истории.
Снимка: БГНЕС
Но какво прави тази криза на доверието с политическата култура на страната?
Преди всичко, убива ентусиазма. Ако хората не вярват, че гласът им има значение, защо да го използват? Ако изборите са просто театър с предизвестен край, защо да си купуват билет?
В резултат на това избирателната активност пада, а политическият дебат се измества от сериозните въпроси към циркаджийски спектакли, в които основната цел е да унижиш опонента, а не да предложиш нещо по-добро.
И все пак, тази криза на доверието не означава, че хората са спрели да се интересуват.
Снимка: БГНЕС/Антон Станков
Те просто са намерили други начини да влияят. Гражданските движения, малките каузи, локалните битки – това са новите полета на сражение. Докато парламентарната зала е заприличала на декор от евтин латино сериал, истинските битки се водят по улиците, в социалните мрежи, в малките, независими пространства, където институциите нямат контрол.
В този свят на недоверие, българинът не търси спасител.
Той търси свой човек. Някой, когото може да докосне, да погледне в очите, да му зададе неудобен въпрос, докато двамата седят на една маса. Политиката все повече става лична, локална, интимна.
Снимка: БГНЕС/Стефан Василев
Това е новото лице на българската политическа култура – разочаровано, но не апатично.
И може би точно тук има надежда. Защото когато хората спрат да чакат някой друг да реши проблемите им, те започват да ги решават сами. А в страна, където доверието към институциите е изчезнало като изветрялата ракия на дядо ти, това може да се окаже най-голямата политическа промяна от всички.
Добави коментар