Манчестър отдавна е сцена на сблъсъци – футболни, културни, дори социални. От едната страна стои United, със своята световна слава, корени в работническата класа и легенди като Сър Алекс Фъргюсън.
От другата е City - модерен гигант, израснал от сянката на своя съперник, но днес един от най-силните отбори в света. Между феновете на двата отбора съществува стара вражда - спортна, но и лична. Дълбока, често непримирима.
WIKIMEDIA
И въпреки това, има моменти, в които този град се обединява. Един от тях е свързан не с топка, а с китара. Не с голове, а с рифове. Не с футбол, а с музика. И името на това чудо е Оейзис.
Един концерт, хиляди обединени
Преди няколко седмици станах свидетел на нещо, което доскоро ми се струваше невъзможно. На концерт с музиката на Оейзис, в Манчестър видях фенове на Юнайтед и Сити рамо до рамо. Пеещи заедно, прегръщащи се, празнуващи. Без обиди, без викове, без вражда.
WIKIMEDIA
Само музика. Само любов. Само Манчестър.
Братята Галахър – Ноел и Лиъм – са символи на града. Да, те са откровени фенове на Сити. Да, песните им звучат редовно на "Етихад". Но те никога не са били разделителни фигури. Напротив – музиката им надхвърля клубната принадлежност.
"Wonderwal", "Don’t Look Back in Anger", "Live Forever" – тези песни са част от ДНК-то на Града. Обичани от всички, независимо за кого викат в събота.
ЕПА/БГНЕС Adam Vougha
Когато музиката е по-голяма от дербито
"Едно от малкото неща в този град, които могат да са по-големи от футбола, е музиката", казва местен фен в репортаж на BBC. И е напълно прав. В град, където дори семействата могат да са разделени по футболна линия, песен като "Don’t Look Back in Anger" успява да заличи всички различия.
По време на концерта в Heaton Park през юли, феновете на Оейзис превърнаха т.нар. "Gallagher Hill" в място на поклонение. Хиляди без билети се събраха на хълма до стадиона, само за да чуят гласа на Лиъм и рифовете на Ноел.
ЕПА/БГНЕС Adam Voughan
Когато градският съвет опита да блокира гледката, групата отвърна с обич – показа публиката от хълма на живо, даде им глас. И това беше послание: всички сте част от Манчестър. Всички сте част от нас.
U2 – музиката, която събра Берлин
Градът на стената. Днес за нас тя е снимка в учебник, графит на стара фасада или туристически маршрут. Но преди си е било истинска граница – между светове, идеи и хора.
WIKIMEDIA
Тогава още не съм бил роден, но когато слушам Achtung Baby, и особено "One", чувствам, че разбирам поне част от онова, което хората са преживели.
U2 избрат да запишат този албум именно в Берлин, в студио Hansa, до останките на нещо, което някога е било непреодолимо. И резултатът е албум, който говори за обединение. Но и го усеща. Направо го диша.
WIKIMEDIA
Сега, гледам кадри от безплатния им концерт пред Бранденбургската врата. През 2029-та. С него отбелязват 20-годишнината от падането на стената. Виждам хора, които преди са били врагове. Но вече пеят заедно...
Нямаше нужда от превод. Музиката беше езикът. И в този момент Берлин наистина беше едно.
WIKIMEDIA
Гласът на Cranberries, който проби мълчанието.
Белфаст. Често го виждам в новини, документални филми, исторически репортажи. Разделен град – не от реки или планини, а от религия, страх и години на насилие. "Проблемите" – така наричат онова време.
Звучи почти меко, но зад тази дума стоят бомби, барикади и много преждевременни погребения.
WIKIMEDIA
Аз не съм живял в онзи Белфаст, но музиката от онова време продължава да носи неговите рани. Zombie на The Cranberries е вик. Болка, събрана в гласа на Долорес О’Риърдън, която разцепва всяко "удобно" мълчание и всяко "Не е моя работа".
Песента не застава на ничия страна, тя е срещу самата омраза. И това я прави обединяваща. Пеят я млади хора, израснали от различни страни на мирната линия - в пъбове, училища, на концерти. Сякаш всички казват едно и също - Стига вече!
Днес Белфаст е променен. Бавно и трудно, но се движи напред. И песен като Zombie е част от този път – като мемориал, но и като знак, че гласовете на изкуството могат да надвикат гърмежите.
System of a Down – рифовете, които събудиха Ереван
Армения – далечна, но дълбока. Ереван – град с планини зад гърба и рани в сърцето. Аз не съм арменец и не съм израснал с разказите за геноцида от 1915-та. Но когато слушам System of a Down, усещам ярост, болка и памет, които нямат нужда от превод.
WIKIMEDIA
През 2015 г. групата най-накрая свири в Армения. В центъра на Ереван, пред стотици хиляди. Хора от всички възрасти, политически възгледи и поколения се събраха, за да чуят Toxicity, Chop Suey! и Holy Mountains. Беше културно събуждане, беше вик:
"Ние помним. И ще продължим!".
Групата не дойде да забавлява, а да лекува. Да посочи миналото. И да бъде вдъхновение за бъдещето. За един ден всички различия в Армения отстъпиха пред една обща истина - музиката може да говори, когато думите са малко.
Тези няколко примера ни показват, че музиката има силата да преодолее дълбоки разделения и да събере хора, които иначе биха останали далеч един от друг.
Музиката обогатява живота ни, но и ни напомня, че въпреки различията, можем да бъдем обединени в едно – в това, което слушаме. И в чувството, което то ни носи. Музиката е универсален език, който не познава граници.
ЕПА/БГНЕС Adam Voughan
Добави коментар