Филмът на Франческа Аркибуджи по международния бестселър на Сандро Веронези е толкова човешки, че боли.
Признавам: винаги съм леко подозрителна към твърде хвалени творчески продукти, независимо дали иде реч за книга, филм, представление, нов албум. И сякаш умишлено отлагам да се „срещна“ с тях - страхът от разочарование е водещ.
Но има нещо вярно в онова клише, че рано или късно точната книга или пък филм те намира. За да те върне към вкуса на живота, често позабравян, за да ти напомни кое е истински важното и да събуди в главата ти най-фундаменталните въпроси: какъв е смисълът на това изобщо да се раждаме на тази шантава планета, какво наистина си струва всички битки и усилия, и знаем ли как да се държим на изхода на съществуването ни?
Филмът „Колибрито“ с режисьор и основен сценарист Франческа Аркибуджи действа точно така – връща те към най-важните, есенциални питания, оголва те до емоционалната ти същност и в крайна сметка на финала изпитваш онова освобождаващо усещане, което само породеният от творчество катарзис дава.
И това, разбира се, не се дължи единствено на чудесната режисура на Аркибуджи; то е най-първо плод на разказваческия талант на Сандро Веронези (спечелил наградата „Стрега“ през 2020-а), а после и на чудесния актьорския състав на филма. Достатъчно е да спомена имената на Беренис Бежо, Пиерфранческо Фавино (на заглавната снимка), Нани Морети, Каша Смутняк, Лаура Моранте, за да предусетите за каква висока проба европейско кино иде реч. А аз лично ви уверявам, че тези два часа, които ще прекарате, потопени в италианско-френската продукция, ще минат наистина неусетно.
„Колибрито“, както наричат всъщност основния герой, Марко Карера, е филм за силата на човешкия дух, който може наистина да преодолее всичко, ако успее да държи живи своите илюзии. Тези уж ефимерни копринени нишки на съзнанието, които в трудни моменти обаче се оказват по-здрави и от корабно въже. И именно илюзиите и вярата в живота като такъв помагат на Марко да оцелее въпреки всичко, което съдбата немилостиво му сервира – самоубийството на сестра му, менталните проблеми на съпругата му, смъртта на дъщеря му и една много изстрадана, неконсумирана любов. От онези любови, на които сякаш не им е писано да разцъфнат в пълнота, но остават докрай като горящо пламъче в сърцето...и хем измъчват със своята невъзможност, хем вдъхновяват със самото си присъствие в този иначе безразличен свят.
Марко Карера е едновременно стоик, който отглежда сам внучка си след смъртта на дъщеря си, но и вкопчен във волята за живот човек – често на ръба да се предаде, както се е случвало на всички нас, но винаги една идея по-силен от мрака и от отчаянието.
„Колибрито“ е всъщност разказ за тържествуващата сила на живота, за могъщия двигател на илюзиите и за паметта, която винаги е сигурен, закътан пристан, далеч от бурите на настоящето.
Дори евтаназията, до която в края на филма Марко решава да прибегне, изправен пред неизлечима болест, носи нещо странно жизнеутвърждаващо в себе си – тя е логичен изход от болката, а освен това събира около масата на този голям човек много негови близки същества.
И не, това не е реквием: краят на Марко звучи като нежна песен, разказана първо от Веронезе, а после претворена от чудесния филмов екип.
„Колибрито“ се появи у нас официално по време на последното издание на кинолитературния фестивал „Синелибри“, а сега може да го гледате (отново) по кината. Препоръчвам ви да си доставите тази ударна доза емоции, събрана в два часа – в случая говорим за чиста проба изкуство.
Добави коментар