Непокорството на Салман Рушди

След почти фатално нападение и десетилетия на заплахи, авторът говори за писането като за побеждаващ смъртта акт.

По материали на Дейвид Ремник в списание New Yorker

„Винаги съм смятал, че книгите са по-интересни от живота ми,“ казва Рушди. „Но очевидно светът не е съгласен.“

Когато писателят навърши 75 години миналото лято, той сякаш имаше пълното основание да смята, че вече е преминала заплахата от покушение срещу него. Доста отдавна, точно на Деня на влюбените през 1989-а, върховният лидер на Иран, аятолах Хомейни, бе определил романа на Рушди „Сатанински строфи“ като богохулен, придружавайки думите си с т.нар. „фатва“ за

екзекуция на автора и всички, замесени в публикацията на книгата.

Рушди, като гражданин на Лондон, трябваше да прекара следващото десетилетие като беглец, под постоянно полицейско наблюдение.

Но след преместването си в Ню Йорк през 2000 г. писателят реши да заживее свободно, упорито отказващ протекции. Отказа да съжителства с ужаса.

Въпреки това понякога се случваше блуждаещата заплаха да стане явна и то не само в налудничавите дебри на интернет. През 2012-а например, по време на годишната есенна сбирка на световните лидери в ООН, аз се присъединих към брифинг на репортери с Махмуд Ахмадинежад, президент на Иран, и го попитах открито дали мултимилионната награда за главата на Рушди, предлагана от иранска фондация, все още беше валидна.

Ахмадинежад тогава се усмихна злокобно.

„Къде е сега Салман Рушди?,“ попита той. „Нямаме новини от него. В Щатите ли е? Ако е в САЩ, не бива да излъчвате този разговор, заради личната му  безопасност.“

В рамките на година Ахмадинежад вече не беше на власт. А Рушди продължаваше непокорно да живее като свободен човек.

Годините минаваха, Салман пишеше книга след книга, преподаваше, изнасяше лекции, пътуваше, срещаше се с читатели, ожени се, после се разведе и се превърна в едно постоянно присъствие в града, който го беше осиновил. Ако някога изобщо търсеше някаква анонимност, просто си нахлупваше бейзболна шапка.

Припомняйки си своите първи месеци в Ню Йорк, Рушди веднъж ми сподели: „Хората се страхуваха да бъдат около мен. Реших, че единственият начин да се преодолее това е аз да се държа така, сякаш изобщо не съм изплашен. Трябваше да им покажа, че няма нищо страшно.“

Снимка: ЕПА/БГНЕС/Hayoung Jеоn

Една вечер Рушди излязъл да вечеря със своя литературен агент и добър приятел Андрю Уайли в Nick&Toni’s, един наистина екстравагантен и зрелищен ресторант в Ийст Хемптън. Тогава художникът Ерик Фишл се отбил на тяхната маса с въпроса: „Трябва ли всички останали да се страхуваме и да напуснем ресторанта?“

„Е, аз смятам да вечерям,“ отговорил му тогава Рушди. „А вие може да правите каквото решите.“

Фишл не бе искал да го засегне, но понякога наистина се усещаше един леко подигравателен тон в пресата, що се отнася до „неуморното присъствие на Рушди на нюйоркската лайфстайл сцена“, както Лора Холстън определи поведението му в Times. И наистина някои хора смятаха, че авторът трябва да се държи по-обрано предвид обстоятелствата.

Та мигар Солженицин щеше да излезе на сцената с Боно или да танцува цяла нощ в Moomba?

Но за Рушди да се държи скромно и невидимо щеше да бъде равностойно на капитулация. Той винаги е бил социално същество и държеше да живее точно както желае.

Ставаше все по-очевидно, че с всеки свой публичен жест Рушди бе твърдо решен да покаже, че не просто ще оцелее, но и ще процъфти, както на бюрото си, пишейки, така и във вихъра на обществото. „Няма такова нещо като абсолютна сигурност,“ написа в мемоарите си в трето лице, книгата Joseph Anton, през 2012 г. „Има само различни степени на несигурност.“

През септември 2021 г. Рушди се ожени за поетесата и романист Рейчъл Грифитс, с която се бе запознал на събитие шест години по-рано.

Беше неговият пети брак и този път се оказа щастлив. Заедно с Рейчъл прекараха и цялата пандемия доста продуктивно, а миналият юли месец Рушди вече беше готов с финалните корекции на новия си роман – Victory City.

Разкошна книга и всъщност шестнайстата от оповестяването на смъртоносната „фатва“.

А после светът разбра какво се случи на 12 август, по време на литературна реч на Рушди, в идиличен регион на щата Ню Йорк. Точно в 10:47 сутринта млад мъж пробяга между столовете и връхлетя на сцената. Облечен от глава до пети в черно и въоръжен с нож...

Преди много, много години, един репортер от BBC беше звъннал в дома на Салман с въпроса: „Какво е усещането да знаеш, че току-що си бил осъден на смърт от аятолах Хомейни?“

Тогава знам, че Рушди си бе помислил: „Аз съм мъртвец. Това е. Един ден, два дена...“ Но не се оказа така. Просто той вече никога нямаше да бъде само един разказвач.

Щеше самият той да се превърне в разказ, в полемика, в история.

История, която фанатизираният мюсюлманин Хади Матар явно смяташе да преустанови на 12 август миналата година. Мъжът бе научил от Twitter, че Рушди ще се появи на събитието в Чаутаукуа. Предишният ден просто бе взел автобус до Бъфало, беше си купил билет за участието на Рушди, чакайки... „Убивах време,“ каза в кратко интервю Матар за New York Post. „Просто се разхождах наоколо.“

Рушди винаги е бил в свои води на подобни събития. Участвал е в безброй литературни четения, панели и лекции, и искрено се е забавлявал. Но нямаше как да очаква точно това. Внезапният шум, светкавичното връхлитане, шуртящата кръв...

Снимка: ЕПА/БГНЕС/@HoratioGates3

Матар пробожда Ружди цели 12 пъти.

Останалото целият свят проследи по новините. Салман Рушди прекара в болница цели шест седмици.

После публичността около случая малко позатихна.

В месеците след своето излизане от болницата, писателят предимно стои вкъщи, като изключим посещенията му при доктора. След повече от две десетилетия без никаква охрана, сега му се наложи да преосмисли това...

Точно преди Коледа, една студена и дъждовна сутрин, аз се отбих в офиса на Андрю Уайли, литературния му агент  - там се бяхме разбрали да се срещнем с Рушди. Не след дълго, вратата на агенцията се отвори и самият Салман, с неподражаемия му акцент, побрал в себе си следите от всичките му градове – Бомбай, Лондон, Ню Йорк – поздрави агентите и колегите, които не бе виждал толкова време.

Беше шокиращо да наблюдавам как се приближава по коридора:

бе отслабнал с повече от 20 килограма, а дясното стъкло на очилата му беше напълно затъмнено.

След атаката вече беше сляп с това око.

Белезите са видими ясно по дясната половина на лицето му. Говори гладко както винаги, но долната му устна увисва на една страна...

Попитах го как е настроението.

„Е, знаеш, бил съм и по-добре,“ отговори сухо. „Но предвид това, което ми се случи, не съм и толкова зле. Както виждаш, справихме се с големите наранявания. Усещам си палците и показалците и всъщност се подлагам да на доста терапии.“

„Можеш ли да пишеш?“

„Не много добре, заради загубата на чувствителност по върховете на пръстите ми.“

„Е, какво ще се случи с писането?!“

„Просто напредвам по-бавно. Но се справям. Също така имам кошмари – не точно свързани с инцидента, но плашещи. Те също обаче намаляват. А и мога да ставам и да се разхождам. Просто определени части от тялото ми трябва да се държат под наблюдение. Все пак беше колосално нападение.“

Няколко пъти Рушди се огледа и се усмихна.

Снимка: ЕПА/БГНЕС/Arne Dedert

„Всъщност е страхотно да бъда пак тук, на това място, което не е болница. И е точно тази литературна агенция, в която съм идвал десетилетия наред... Да мога да бъда тук и да говоря за литература, за книги, за новия ми роман Victory City, изобщо – за нещата, които наистина значат най-много за мен...“

По време на тази среща и във всички наши последвали разговори, аз ясно усетих противоречащите си инстинкти в Рушди, когато отговаряше на въпроси за своето здраве: от една страна е много силен инстинктът просто да продължи, да говори за литературни дела, за книгата си, изобщо за всичко друго освен въпросната „фатва“ и нападението, но от друга страна сякаш му се ще да бъде напълно честен.

„Всъщност, сега установих, че ми е много трудно да пиша. Сядам и...нищо не се получава.

Пиша, но е някаква комбинация от безхарактерност и глупости – все неща, които изтривам на следващия ден.

Още не съм излязъл от онази „гора“... Никога не съм си позволявал да използвам фрази като „писателски блокаж“. Всеки има моменти, в които главата му е просто празна. А и когато си на 75 години и имаш зад гърба си вече 21 книги, просто знаеш, че рано или късно мисълта ти ще се завърне... Още не се е случило, но вече започвам да усещам добра промяна. А и аз винаги съм се стремял с всички сили да избягвам ролята на жертва. Преди много години хората сякаш се дразнеха от това мое упорито съществуване. Не им харесваше. Защото вече трябваше да съм умрял, нали.

А сега, когато почти умрях, всички ме обичат... Което означава, че навремето съм грешал. Не просто живеех, ами се опитвах да живея добре. Голяма грешка! Да получиш няколко пробождания се оказа много по-добър ход.