Наследството на комунизма - ЧАСТ ВТОРА

“Кливидж”. Етимологията на думата може да се проследи от 1805 година от сферата на геологията и минералогията и означава „склонност (на скали или скъпоценни камъни) да се счупват чисто по протежение на естествени пукнатини“. “Cleave” (разцепване) + “age” (възраст). Общото значение на думата днес е “действие или състояние на разцепване”. 

Кливиджът “държава-църква” не изчезва въпреки силното светско общество, даже напротив – църквата бива репресирана и попада под опеката на партията, като дори е финансирана от държавния бюджет, защото тоталитарният режим не може да приеме месийските функции на друг лидер освен комунистическия.

Кливиджът “център-периферия” е силно застъпен в комунистическата теория, тъй като режимът се характеризира със силно централизирана власт, която се противопоставя на всякакви регионални, културни и същностни различия и налага обща комунистическа идентичност под знаменитото име “homo sovieticus”.

Кливиджът “град-село” също продължава да съществува в целия Източен блок, тъй като при идването си на власт комунистическите партии претендират да бъдат партии на народа и са принудени да станат селски формации. Причината е, че по това време в страните от Централна и Източна Европа преобладава селското население. Впоследствие това става пречка, тъй като комунистическите партии са замислени от комунистическата теория като работнически, което е свързано с града. Единственото справяне с този проблем е “забързаното модернизиране” чрез индустриализация и колективизация на селските стопанства. „Селският свят в повечето комунистически страни е бил постоянен източник на съществуване на пазара и опозиция на комунизма“. (Berend 1996, Kornai 1992).

Кливиджът “собственици-наемници” съществува въпреки претенциите на комунистическите режими, че са създали хомогенно общество без различия и с преобладаваща средна класа. Наличието на комунистическа номенклатура, която има достъп до привилегии, недостъпни за останалата част от обществото, индикира този конфликт, в който ролята на собственика (капиталист) заема партията.

Друг нов конфликт, който не е толкова потушен, а по-скоро служи за пример за “справедливостта” и “равенството” в комунистическия режим в България, е по линията “партия-общество” и възниква като конфликт между държавата и дисидентите, които оспорват властта.

Доц. Милен Любенов стига до извода, че е възможно след демократизацията на най-репресивните режими да възникнат кливиджи, които са основани не толкова на социално-икономически противоречия, а по-скоро на факта, че режимът е бил силно репресиращ – „Сами по себе си репресията и съпротивата срещу определени социални групи не смекчават, а напротив, провокират по-силни кливиджи, които запазват своята сила за един продължителен период от време…“

Снимка: БГНЕС/ Антон Станков

През годините на комунистически режим в България класическите кливиджи биват прикривани за сметка на някои социални групи, в резултат на което се наслояват и потискат в гражданското съзнание. Процесът на сдържане и репресия е една бомба със закъснител, която се активира в края на 80-те и по време на бъдещите промени през следващото десетилетие. С края на плановата икономика и зараждането на българската либерализация и демократизация, се създават предпоставки бомбата да избухне – потиснатото съзнание в голяма част от българите ги е настроило към потенциални конфликти, които впоследствие се реализират като фундамент на новия политически строй.

В годините след 1989 година и подаването на оставката на Тодор Живков от постовете на генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет политическото състояние на държавата се намира в един изключително динамичен и волатилен период. Във времето до 2001 година са съставени 10 правителства,  от които 2 са служебни, а 7  подават оставка. Тази нестабилност е индикатор както за трудността на процеса по демократизация и невъзможността за нейното изпълнение, така и за разцеплението на общественото мнение.

Влияние в структурирането на партийната система в България имат нагласите към миналото и в частност тоталитарния комунистически режим.

Проучване на Международната програма за социални изследвания ISSP през 1999 г.^[1] показва отношението на българските избиратели към комунистическата политическа система. Резултатът е почти неутрален (4,48/10), което се дължи на оформените два полюса – най-голяма положителна оценка на българския комунистически режим дават привържениците на управляващата до 89-та година партия – БКП/БСП (7,42/10), най-негативно настроени са гражданите, подкрепящи новооснованата партия – СДС (2,69/10). Антикомунистическите нагласи при избиратели на партии като БСДП, БЗНС и Народен съюз (3.88/10) се коренят в историческия контекст, в който са съществували те, и последвалите репресии от страна на комунистическото законодателство. Негативно отношение към комунистическия режим в България имат и избирателите на ДПС (3.88/10), които са били подложени на репресии по отношение на личността и идентичността по време на Възродителни процес, и не само.

Снимка: БГНЕС/Гергана Костадинова

Разцеплението между нагласите по линията “комунизъм-антикомунизъм” остава стабилно в лицето на двете водещи партии, които във всяка една от статистиките, които анализираме, са в двата полюса на мнение. Социалната структура и съществуващите конфликти са факторът, който се оказва фундаментален за формирането, структурирането и интегрирането на новата партийна система. Ролята на партиите, от друга страна, е да контролират публичния дебат и да подсилват публичните нагласи чрез програмите, които изготвят.

Край на ЧАСТ ВТОРА

^[1] ISSP 1999. Social Inequality III; М.Любенов - “Българска партийна система: групиране и структуриране на партийните предпочитания 1990-2009”, стр.52