Време е за нов национален консенсус

Днес обществото е разделено. Едни поддържат добре познатото статукво, въпреки всичките му недостатъци, а други настояват за промяна, без да е ясно каква точно ще бъде тя и докъде ще ни отведе. Мнозинството от хората пък не гласуват. Те нямат доверие в политическия елит и предпочитат да се съсредоточат върху собствения си живот. Проблемите на държавата обаче стават все повече и стоят неразрешени. Отчаяно се нуждаем от силно политическо лидерство, но партиите не са в състояние да ни го осигурят. Напротив, с поведението си те допринасят за засилването на разделението в обществото и усещането за безизходица.

Поглед назад

Острото противопоставяне между политиците и невъзможността да бъде формиран консенсус за бъдещото развитие на държавата не вещае нищо добро. Опитът от миналото показва, че такива ситуации обикновено водят до тежки кризи и сериозни катаклизми. В най-новата ни история това се е случвало два пъти – в зората на демокрацията, когато се деляхме на комунисти и антикомунисти, и няколко години по-късно, при определянето на геополитическата ориентация на страната. За щастие и в двата случая успяхме да избегнем най-лошото, защото в правилния момент на кормилото на държавата застанаха отговорни хора, които успяха да предложат на обществото приемлив изход от тежката ситуация. Първият път това стана след свикването на Националната кръгла маса, на която беше постигнат консенсус между непримиримите по онова време комунисти и антикомунисти. В резултат беше приета настоящата българска конституция. Във втория случай, едната страна надделя над другата и наложи своята визия за бъдещето, но едва след като държавата беше опустошена от болезнена финансова и икономическа криза, съпътствана от тежка хиперинфлация и безпрецедентно обедняване на населението.  

Безизходицата днес

Днес, четвърт век след Виденовата зима, се намираме насред най-голямото предизвикателство пред партийната ни система. Отиваме на избори за пети път в рамките на две години и никой в държавата не очаква от тях да излезе нещо смислено. Страната отново е разделена, а кризите ни връхлитат една след друга – пандемия, война, енергийна криза, инфлация, мигранти… Десетки важни въпроси очакват решение, а ние не сме в състояние дори да приемем държавния бюджет. Не можем да усвоим парите от Плана за възстановяване и устойчивост, нито да стартираме работата по новия програмен период на европейските фондове. Държавата е блокирала до ниво, при което не е в състояние да назначи дори един единствен чиновник на мястото на друг, чийто мандат е отдавна изтекъл…

Това състояние вещае тежка катастрофа, поради което трябва да действаме преди да е станало твърде късно. Но какво можем да предприемем? За да си отговорим на този въпрос, е добре първо да погледнем към примерите от миналото, а според тях възможностите са само две – конфронтация или взаимодействие.

Конфронтация

В този случай се предполага, че едната от враждуващите страни ще бъде в състояние да вземе надмощие и да се наложи над другата. Към днешна дата това е нереалистично очакване и петте поредни избора го доказват. Реалността е такава, че не можем да си позволим да живеем както преди и лошите практики от старото управление трябва да останат в историята. Ако по някакъв начин партиите от статуквото успеят да се върнат на власт, няма никакво съмнение, че е въпрос на време народното недоволство да се излее отново по улиците и площадите на страната и да поиска реформи с нова, още по-голяма сила.

От друга страна, партиите на промяната не са в състояние да формулират ясна визия за бъдещето. Те трябва да осъзнаят, че получиха от избирателите мандат за промяна на начина на управление, а не за подмяната на едни корумпирани лица с други. За съжаление към днешна дата, извън общите приказки за борба с корупцията и съдебна реформа, те не успяват да посочат ясно целите си и да начертаят пътя, по който ще ги постигнат. Тази неяснота създава недоверие в обществото и подкрепата към тях започва да ерозира. В този смисъл победата им над партиите на статуквото изглежда нереалистична.

Взаимодействие

Втората възможност е политическите формации да осъзнаят факта, че не са в състояние да се победят и да оценят адекватно трайните последици за държавата от дългата конфронтация. Лидерите трябва да загърбят егото си и да започнат активен диалог за посоката и начина, по който ще се развива България през следващите години. Необходимо е постигането на надпартиен национален консенсус по водещите въпроси. Той може да бъде изкован на нова Национална кръгла маса, в която следва да участват представители на всички по-значими групи от българското общество.

Важно е да се отбележи, че започването на диалог не означава съвместно управление, нито предаване на доверието на избирателите на отделните формации. Напротив, през 1990 година противопоставянето беше значително по-голямо, отколкото е днес, но тогавашните държавници положиха огромни усилия и постигнаха консенсус, изграден върху възможното. При него и двете страни получиха по-малко от желаното, но много повече, отколкото биха постигнали, ако бяха заложили на конфронтацията. В крайна сметка спечели България!

Снимка: БГНЕС

Изборът

Днес сме изправени пред подобен избор. Реалността е такава, че можем или да имаме съдебна реформа, която е одобрена и подкрепена от партиите на статуквото, или нещата да си останат така. За всички непредубедени трезвомислещи хора е очевидно кое от двете е по-добре. По същия начин стои въпросът и с останалите важни реформи – нито една от тях няма да бъде извършена, ако не бъде постигнато надпартийно съгласие, а в условията на разбит и лишен от доверие парламент, то може да бъде договорено единствено на призната от всички Втора национална кръгла маса.

Изборът днес е прост – взаимодействие или конфронтация. И тъй като второто не води доникъде, за всички ще бъде по-добре, ако спрем да си губим времето с деструктивни действия и се захванем за работа.

Време е за нов национален консенсус!