Атлас – Териториалните води

През 1609 г. холандският юрист Хуго Гроций създава термина Mare Liberum или Свободно море. Идеята е, че то не е ничия собственост, защото е необятно и неизчерпаемо.

Дотогава държавите имали пълен суверенитет само върху много тясна ивица до брега и всичко било "Кой превари, той товари".

PIXABAY Roy Snyder

Между XVIII и XIX век се е считало, че държавата владее толкова море, колкото може да защити от сушата. И понеже обсегът на оръдията е бил около 3 морски мили или приблизително 5.5 км, това става стандартът за ширина на териториалните води.

САЩ и Великобритания поддържат това ограничение чак до средата на XX век. През 1945 г. обаче Хари Труман обявява, че САЩ имат право върху ресурсите в техния континентален шелф, тоест нефта и газа под дъното.

Това отключва кутията на Пандора.

Всички започват да предявяват претенции за дъното, като прибавят и водата над него. Чили, Еквадор и Перу са първите, които обявяват зони от по 200 мили, в опит да защитят риболова си от чужди флотилии.

Това обяснява и т.нар. Рибни войни, между Исландия и Великобритания например, където се е стигало до рязане на мрежи и блъскане на кораби заради спорове къде точно свършва територията на държавата.

Сега повечето правила са записани в Конвенцията на ООН по морско право UNCLOS. Тя разделя морските пространства на няколко зони.

Първо в редицата е Териториалното море. Това са до 12 морски мили от брега, в които държавата има пълен суверенитет. После е Прилежащата зона или още 12 мили, където държавата може да упражнява контрол върху митнически, фискални и емиграционни въпроси.

Накрая е Изключителната икономическа зона до 200 мили. В тях държавите нямат пълен суверенитет, но са с изключителното право да експлоатират ресурси като риба, нефт и газ, във водата и под нея.

Закономерно, геополитическото напрежение стартира там, където се застъпват зони или правилата се тълкуват различно.

PIXABAY Flying Raven

Китай например предявява претенции към почти цялата акватория на Южнокитайско море, което води до преки сблъсъци с интересите на Филипините, Виетнам и САЩ.

А споровете между Гърция, Турция и Кипър, за газ и граници, са класически пример как ресурсите диктуват външната политика. Защото водата и морското дъно са "новият петрол".

Борбата вече не е само за преминаване на кораби, а за тръбопроводи по дъното и платформи за добив. Или за това, че глобалният интернет трафик се движи главно под водата. Да не говорим за потенциалния дълбоководен минен добив.

PIXABAY Leo

Не случайно, с топенето на ледовете расте и интересът към Северния морски път през Арктика. Китай, САЩ, Русия, Великобритания, Дания...

Но да погледнем към Ормуз.

Претенциите на САЩ изглеждат необосновани от гледна точка на суверенитета, защото проливът е изцяло в териториалните води на Иран и Оман. Спорът обаче не е за това чия е водата, а за режима на преминаване, който се прилага в нея.

Проблемът е, че и САЩ, и Иран са подписали, но не са ратифицирали Конвенцията UNCLOS. Но твърдят, че нейните правила за "транзитно преминаване" са обичайно международно право.

Canva

Американците казват, че понеже Ормуз е международен пролив, техните кораби и самолети имат право на непрекъснат и бърз транзит, който не може да бъде спиран или ограничаван от крайбрежната държава. Това включва правото на подводниците да преминават потопени, а самолетите да прелитат отгоре.

Иран пък държи на режима за "мирно преминаване". Според него крайбрежната държава може временно да спира преминаването от съображения за сигурност. Военните кораби трябва да искат предварително разрешение, а подводниците трябва да плават на повърхността с вдигнат флаг.

Юридически ситуацията е патова, защото и двете страни използват пропуските в международното право като геополитическо оръжие. Те не признават един и същ "съдия" или набор от правила. Така спорът преминава от юридическа към пряка икономическа и военна конфронтация.

В момента Ормуз е мястото, където националният суверенитет се сблъсква челно с глобалната икономическа сигурност. Докато няма нов регионален договор или широко международно признаване статута на пролива, сигурността там ще зависи от присъствието на самолетоносачи на САЩ и катери на Революционната гвардия.

PIXABAY Ivana Tomášková

Най-справедливият изход за глобалната общност би бил признаването на пролива за международен воден път с неутрален статут.

Това предполага създаване на международна комисия, включваща Иран, Оман и големите потребители на петрол, която да управлява трафика. Иран ще получи гаранции, че проливът няма да се използва за военна агресия срещу него, а светът ще си върне сигурните доставки.

Обаче в момента нито САЩ, нито Иран са готови да отстъпят контрола на "трета страна".

PIXABAY Michele Schawohl

Затова може би ще се стигне до "транзитно преминаване" срещу "гаранции за сигурност". Което е юридически компромис.

Ако Иран признае правото на свободен транзит както искат САЩ, в замяна може да получи правно обвързващи гаранции, че военните кораби в пролива няма да извършват учения, шпионаж или излитане на бойни самолети. Което по принцип е заложено в UNCLOS.

Това ще зачете географското предимство на Иран, без да се блокира световната търговия.

PIXABAY Willi van de Winkel

Но реалността на войната е друга.

И докато трае конфликтът, "справедливостта" вероятно ще бъде заменена от "въоръжен мир". При него Иран няма да блокира физически пролива, за да избегне война на терен, а САЩ ще ограничат блокадата до военни товари, позволявайки на цивилния трафик да диша.

В крайна сметка изходът изисква и двете страни да спрат да използват пролива като примка. И най-накрая светът да "изреве на умряло".

PIXABAY Iván Tamás

Защото ако цената на барела приближи 200 долара, икономиките на Китай, Индия и Европа ще изпаднат в рецесия. Тогава натискът върху Вашингтон и Техеран няма да дойде отвън, а от собствените им партньори.

В момента и САЩ, и Иран си играят на "кой ще мигне пръв". Тръмп залага, че иранската икономика ще рухне под блокадата, а Техеран — че светът няма да издържи на енергийния шок.

И тогава ще се намеси Китай.

PIXABAY Josh Langendorf

Защото е най-големият купувач на ирански петрол и инвеститор в страните от Залива. И защото на практика е единствената сила, която има едновременно интерес и влияние да натисне и двете страни.

Пекин има и лостовете, и мотивацията да "посъветва" Техеран да смекчи тона, а Вашингтон — да не пренатяга пружината на санкциите.