Българските слово и история в годините на османското владичество

През 1651 г. Филип Станиславов издава в Рим първата, засега известна, книга, в която се среща българското слово.

Отпечатана е на кирилица и е със заглавие „Абагар”. Книгата представлява молитвеник, а наименованието идва от публикуваното в нея писмо на арменския цар Абгар до Христос. Интересното в случая е, че Станиславов е католик, а текстовете в „Абагар” са апокрифни и касаят повече православната вяра. Напълно са неприемливи от гледна точка на католическите догми. Въпреки това обстоятелство, издателят по-късно става епископ, живее дълго в Чипровци и другарува с друг прочут български католик - Петър Богдан. Вълнуващо е да прочетем в послеслова на книгата, че я „подарява на своя български народ”. Представя се като епископ на Велика България. Очевидно свещеникът е и патриот.

Но кой е този арменски цар, който е така важен за Станиславов?

Легендата гласи, че цар Абгар, съвременник на Исус Христос, бил повален от проказа. В отчаянието си той написва писмо до Спасителя с молба да дойде и да го излекува. Заповядал на известен тогава художник да намери Христос, да му го поднесе и ако получи отказ, то майсторът трябвало да го нарисува. Абгар искал да го види от болничното си легло. Случило се друго. Самият Христос избърсал лицето си с кърпа и изображението му се отпечатало на нея. Поръчал на пратеника да я занесе на болния. Когато царят видял христовия лик - оздравял. По-късно прикрепената към дъска кърпа била поставена в ниша в стените на столицата на царството, Едеса. Християните започнали да се покланят пред това изображение. Този случай поставил началото на иконографската традиция и засилил вярата, че изображенията на светци помагат за изцеление от всякакви болести.

„Абагар” е с необичайна за днешните представи форма на книжното тяло. Състои се от пет листа, а отпечатаното е само върху едната страна. Текстът и илюстрациите - пет на брой - са разположени в четири колони. Книгата е замествала амулетите и се предполага, че се е носила навита около кръста или върху лявата ръка. От нея се е очаквало да закриля собственика си, да го пази от злини и да му помага при зачатие; да го закриля от разбойници по време на път и т.н. Вероятно хората са вярвали, че Абагар в много случаи се справя с нелеки предизвикателства, но важното за нас днес е, че за пръв път се среща напечатано българското слово. Особено важен факт за народ, който преди векове е изгубил държавността си.

До нас са достигнали 17 екземпляра, но само един от тях се намира в България (в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София).

Снимка: Уикипедия

Често сме чували и чели, че през вековете на османско владичество, православната църква е била пазителят на българското слово и история. И сякаш прочутата „История славянобългарска” на монаха Паисий е това, което разпръсква тъмнината върху миналото ни. Разбира се, историята няма как да се загуби, но тук трябва да се признае мястото на близкия до Станиславов, също кръстен в католическата вяра, Петър Богдан Бакшев. Известен е повече като един от подбудителите на Чипровското въстание, но издигната на пиедестал може да бъде друга негова роля - тази на будител на националното ни самосъзнание. Век преди Паисий, този католически свещеник от Чипровци написва книга на латински със заглавие „De antiquitate Paterni soli, et de rebus Bulgaricis ad suos Compatriotas” или „За древността на бащината земя и за българските дела”. Текстът е завършен през 1667 г. и е най-ранният историографски труд, създаден близо сто години преди „История на България” от 1761 г. от друг католически свещеник - Блазиус Клайнер; както и век преди „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски от 1762 г. Интересно е и, че доскоро този труд бе известен само от няколкото, открити във Ватиканската библиотека, страници, но през 2017 г. бива цялостно открит и запазен в университетска библиотека в Модена от проф. д-р Лилия Илиева. Съставен е от 200 страници и 70 глави.

Роденият в Чипровци през 1601 г. Богдан Бакшев придобива името Петър след постъпването си в Францисканския орден през 1612 г. С подкрепата на Петър Солинат – първият софийски католически епископ - жадното за знания българче изучава в Рим теология, граматика, реторика, философия и история. Проявява изключителна способност в усвояването на чужди езици. Бакшев е владеел свободно десетина езика.

Постиженията му го правят забележим и популярен. Проявява се като реформатор, настоявайки народите да използват в богослуженията собствените си езици и да не бъдат ограничавани само с латински. През 1630 г. се завръща в българските земи, където мечтае за отхвърляне на султанската власт и за възстановяване на славното ни царство. С времето се издига в католическата йерархия и през годината на завършването на труда си „За древността на бащината земя и за българските дела”  вечее  първи софийски архиепископ. Усилията му са насочени към разпространението и развитието на католическите училища в Софийската епархия. Пристрастен е към училището в родния си Чипровци. От чужбина по негово настояване идват учители по теология и по светски науки, доставят се и книги. Съдейства на най-ученолюбивите да продължат образованието си в християнски европейски държави. Така лека-полека подготвя българския елит. Успява да разшири влиянието на католицизма в Северна България с установяването на Марцианополската архиепископия и Никополската епископия, начело с българите Марко Бандулович и Филип Станиславов.

Патриотичният порив на Бакшев, както и на нашите католически епископи не се ограничава само със словото и историята. През целия си съзнателен живот те търсят всякакви начини да възстановят царство България. Епископ Петър Парчевич, който като пратеник на висшестоящия, вече с изградена репутация в Европа, Петър Богдан, години наред обикаля европейските дворове, за да търси съюзници и съдействие за освобождаване на нашите земи от чуждото владичество. Архиепископът умира в началото на 1674 г. на 73-годишна възраст в родния Чипровци. Погребват го в олтара на построената от него църква „Света Мария”.

През същата година напускат света на живите Петър Парчевич и Филип Станиславов. Делото им намира продължители и създадената от тях революционна организация довежда до въстанието през 1688 г., известно като Чипровското. Въстаналите разчитат на помощ от Австрия срещу Османската империя, в контекста на претърпяното поражение от Кара Мустафа паша чиято армия е разгромена през 1683, след два месеца обсада на Виена.

Вдъхновението идва и от действията на Хабсбургите, които в последвалите години освобождават Южна Унгария и Трансилвания от османска власт. Уви, въстанието не успява.