Стивън Джерард, Франческо Тоти, Карлес Пуйол и Паоло Малдини... Имената им звънят като химн на лоялността. И носят спомена за времена, в които капитанът беше воин от различна порода.
Тези футболисти живееха и дишаха, вярвайки в клубните емблеми и хората около тях.
Демонстрираха истинско лидерство, базирано на характер, смелост и отдаденост. Без да разчитат на бляскави заглавия или маркетингови кампании. Давайки от себе си без корист, чисто и неподправено.
Тези мъже ни напомнят, че титлата "Капитан" тежи и носи чест, която трябва да бъде заслужена. На терена. Всекидневно. И дори в мигове на върховна слава, Капитаните оставаха предани на обетите и отборите.
Джерард – сърцето на Ливърпул – е въплъщение на капитан, който отказа да изостави кораба, когато бурите бяха на път да го потопят. Най-ярък пример си остава финалът в Истанбул през 2005-та. Тогава, при резултат 0:3 срещу Милан, именно той вкара първия гол и запали искрата на едно от най-великите завръщания в историята на футбола.
Тоти, "Принцът на Рим", прекара цялата си кариера в Рома, отказвайки оферти от най-големите клубове в света. Така остана верен докрай на града и феновете, които обичаше.
А капитанът-воин на Барселона, Пуйол, беше човекът, който поставяше колектива над всичко. Символична е сцената, когато спечели Шампионската лига през 2011-та, но предаде трофея първо на Абидал – съотборникът, завърнал се след борба с тежко заболяване.
Малдини пък, емблема на Милан, спечели 7 титли на Италия и 5 пъти Шампионската лига. Но никога не позволи успехите да го откъснат от принципите му – професионализъм, скромност и отдаденост на клуба. От детските години, до последния си мач.
Днес обаче отборният дух като че ли се размива в сенките на маркетинговите лозунги.
Лидерството е превърнато в продукт, продаван с красиви думи и снимки, но често изпразнен от съдържание. Вместо истинско чувство за принадлежност наблюдаваме висши прояви на егоцентризъм.
WIKIMEDIA
Играчите идват и си отиват, сменяйки по пет-шест различни екипа, сякаш са моден аксесоар, а не символ на кауза.
Усмивки за пред камерите и клиширни изявления по пресконференциите отдавна са заменили искрения разговор в съблекалните. Социалните мрежи се ползват като сцена за лична реклама, вместо да свързват феновете със "звездата".
В подобна среда истинската отдаденост на колектива олеква. Тогава изчезват Лидерите на практиката, заменени от големите приказки на "лидерите от социалните мрежи".
Проблемът отдавна не е само спортен. Става дума за социален феномен, който касае чисто човешките качества.
Навсякъде в обществото се усеща липсата на Капитани. В офиса или в класната стая, все по-често срещаме хора, които търсят индивидуален успех. Без да съзнават, че екипът винаги е повече от тях. Млади таланти, забързани към краткосрочни цели. Пропускащи факта, че устойчивостта и честта, в екипната игра, струват повече от бързата слава.
Отборният играч се отличава с готовността да постави общото пред личния успех. Колкото и трудно да е това. И тази готовност се пренася във всички области на живота - на работното място, в училището, в общностите.
Лидерът на игрището е същият човек, когото търсим и в ежедневието – някой, комуто можем да поверим отговорността, работата да бъде свършена. Без да предаде каузата или нас.
Човекът, който бележи решаващи голове, но остава скромен. И е подкрепа, дори при поражение. Е, това е същият човек, който споделя трудностите на близките и не ги оставя, когато всички останали гледат встрани.
Защото истинското лидерство е отговорност, смирение и преданост. То е практика - всеки ден и във всеки нов мач.
WIKIMEDIA
Точно затова Джерард, Тоти, Пуйол и Малдини излизат извън рамките футбола. Те напомнят, че успехът се постига с изграждането на общност, чрез доверие и взаимна помощ.
И когато времето заличи имената от таблата с резултатите, остава само едно – споменът за онези, които не се огъват и остават верни до последния съдийски сигнал. Това е истинското лидерство. Да водиш, когато другите се колебаят. Да оставаш, когато имаш всички причини да си тръгнеш.
WIKIMEDIA
Такива капитани вече са изчезващ вид, но онези, които ги помнят, знаят добре, че не става дума за романтика по миналото. Защото хора като тях превръщат колективите от група индивидуалисти, с качества, в Отбор.
И това не е просто спортна фактология, а философията на целия живот.
Добави коментар