Преди един месец пристигнах в Щатите, за да започна последната година от образованието си по филмово изкуство. Реших, че това е перфектният момент да изпълня една своя мечта и да прекарам седмица в Ню Йорк, опознавайки чудесата на града, който никога не спи.
Разбира се, едно от задължителните изживявания в Ню Йорк е гледането на постановка на Бродуей. Именно в сърцето на Манхатън, изгубен някъде между високите сгради и ярките надписи, се озовах там.
Бях пристигнал с късен полет и някъде към 2 през нощта излязох да се лутам из улиците. В далечината – ярка светлина, като парченце ден насред нощта. Отне ми точно две пресечки, за да бъда обгърнат от светлината на бродуейските табели – театър до театър в нозете на небостъргачи, надпреварващи се помежду си кой от тях ще бъде по-грандиозен.
Блестящи крушки, мигащи надписи, светещи стрелки, музика и перманентният фонов шум на мегаполиса. Бях привлечен. Разходих се и разгледах програмите.
Няколко дни по-късно реших, че е крайно време да си взема билет. Седяхме на пейка в Сентрал Парк и моя приятелка намери оферта в интернет за две места, освободили се в последния момент. 50 долара всяко – ниска цена на фона на иначе космическите суми, които любителите на мюзикълите плащат за достъп до Бродуей.
Постановката беше The Book of Mormon. Наконтихме се, вечеряхме набързо и се отправихме към булеварда на театъра.
Пред сградата – тълпа от чакащи хора, сливаща се с лудницата, която и без това цареше близо до Таймс Скуеър. Влязохме в залата – тя заемаше целия партерен етаж. Очаквахме да сме забутани в края ѝ, но за наша най-голяма изненада, след като ни сканираха билетите, ни отведоха на втория ред – на сантиметри от сцената. Явно някоя двойка се беше отказала от местата си в последния момент.
Продукцията на мюзикъла беше подобаваща за мащаба на града, където се помещава.
Зашеметяващи хореографии, грандиозни декори, перфектно осветление и, разбира се – всеки актьор имаше таланта да пее перфектно във всякакъв тембър, докато танцува или се премята като част от някоя каскада.
Относно качеството на самия сценарий мненията са различни. Нашето представление наподобяваше черна комедия, с шеги за религия и раса, за които, разбира се, бяхме извънредно предупредени още при купуването на билетите и при влизането в залата.
Публиката беше точно толкова активна, колкото актьорите – моментите на смях бяха прецизно изчислени, за да се сливат с музиката и да не прекъсват репликите.
След като излязохме от театъра, се спогледахме с приятелката ми.
И на двамата ни беше за първи път да видим нещо с подобен мащаб. Разсмяхме се и се изгубихме някъде в шумните пресечки по-надолу по Бродуей. Едно е сигурно – знам къде ще се върна при следващото си посещение в Ню Йорк.
Снимки: Тома Манов
Добави коментар