След края на Първата световна война и милионите жертви в нея, шокираното човечество стига до идеята да институционализира желанието си за мир. Президентът на САЩ Удроу Уилсън се заема с "архитектурата" на организация, която да опазва възцарилия се мир на планетата. За похвалните си усилия през 1919 г. получава и Нобеловата награда за мир. Така, същата година, се създава международното Общество на народите (ОН). Решението е част от договора от Версай, който слага края на Първата световна война. Седалището се установява в Женева (Швейцария). Въпреки водещата роля на президента Уилсън, Сенатът на САЩ се противопоставя на ратифицирането на Версайския договор и гласува против членството на САЩ в ОН.
Впрочем концепцията за организация, поддържаща мира, е била предложена още през 1795 г. от немския философ Имануел Кант. В свое съчинение той споделя идеята си за лига от нации, която да изглажда конфликтите и да насърчава мира. Дори може да се приеме, че музикално звучащата организация "Европейски концерт" е предшественик на ОН и ООН, защото е била създадена още от Виенския конгрес през 1815 година. Тогава, когато светът си отдъхва от Наполеоновите войни. За разлика от създадените международни организации през ХХ век, които са за публично вземане на решения, то Концертът си поставил за цел мира да се постига чрез дипломация. Очакванията били тайните договорки да осигуряват сътрудничеството и взаимни отстъпки на водещите европейски държави, наричани Велики сили. Създаденият по-късно през 1889 г. и действащ до днес, Интерпарламентарен съюз (UIP) се занимава с разработване на предложения за международен арбитраж и разоръжаване. Държавите-членки са над 160. Негово дело е Постоянния арбитражен съд в Хага, който функционира от 1899 г.
Обръщайки отново поглед към 1919 г., трябва да уточним, че поставените пред ОН цели, освен усилия за разоръжаване, предотвратяване на войни чрез принципа на колективната сигурност, разрешаване на конфликти чрез преговори, включват и договаряне за свободна търговия. Последното се очаквало да доведе до подобряване на качеството на живот на всички. Целите били благородни, но политиците в по-голямата си част - не. До провала на организацията се стига не само заради тях, но и заради някои несъвършенства, отнасящи се до самата "конструкция". Като слабост би било възможно да се определи изискването за единен вот, както и непредвидените мироопазващи военни сили. Пречка била и налагането на решения в интерес само на победителите през войната, както и непостоянното свикване на Съвет и Събрание. Неуточненото им взаимодействие водело до некачествена дейност. Единствено Секретариатът функционирал непрекъснато.
Огромен проблем бил фактът, че много големи държави не са участвали в работата на ОН. САЩ не са се присъединили. Първоначално Япония и Италия са членували, но първата е напуснала през 1933 г., а другата през 1937 г. Германия е поканена за член късно, поради лошото отношение на останалите към ролята и във войната. Тази важна европейска държава остава член на ОН само няколко години (от 1926 г. до 1933 г). СССР е приет чак през 1934 г., но само пет години по-късно е изгонен. Причината е нахлуването му във Финландия. Въпреки различните военни конфликти, Великите сили не са били склонни да използват сила, както за налагане на решенията на ОН, така и за налагането на санкции. Много дипломати също невидимо саботирали работата на организацията, защото считали, че е заплашено влиянието им. Сериозно затруднение било и тежкото икономическо състояние на много европейски държави, за които следвоенното възстановяване се оказало трудна задача. За бедността се търсели виновници, а от подобни ситуации печелили крайните националисти. Тежък удар по авторитета на Обществото на народите нанесло и не!приемането на предложената от Япония "Клауза за расово равенство".
По-отношение на България обаче ОН изиграва една от малкото си положителни роли. Това се случва през октомври 1925 г. при т.нар. "Петрички инцидент". Граничен конфликт възниква на българо-гръцката граница в прохода Демир капия в планината Беласица. Гръцки войник е убит на наша територия и опитът да бъде прибрано тялото му, завършва с престрелка между граничарите. Според версията на гърците убитият е гонил бездомно куче и те наричат последвалия конфликт "Войната на бездомното куче". VІ -та гръцка дивизия пресича границата и бързо окупира десетина български села. Атакува се и град Петрич, но гърците са отблъснати от малкото гранична стража и доброволци от ВМРО, които се оказват около 4000. Заповедта за агресията е дадена от диктатора Пангалос, който се готви за избори. Нашият военен министър по това време - Иван Вълков, бързо разпорежда разполагането на военни сили в района, но с изричната заповед да не влизат в сериозен сблъсък. В София разчитат на доброволците и членовете на ВМРО. Само седмица е нужна на бързо формиралите се български милиции, за да бъдат изхвърлени нашествениците през границата. След себе си обаче те оставят опустошени, опожарени и ограбени села. Ванче Михайлов свидетелства, че от гръцка страна 120 войника са убити, а от наша страна загиналите са 19, сред които петима военни, четирима доброволци и десет мирни жители. Според гърците са убити 50 българи, но се признава, че са предимно цивилни. Нашето правителство не се увлича от лесната победа, реагира мъдро и изпраща меморандум до ОН. Там назначават анкетна комисия, начело с англичанина Хорас Ръмболд. След три седмици обиколки из опустошения район и сериозно проучване, комисията посочва Гърция като агресор. Предлагат решение за обезщетение, което се приема в ОН и гръцката държава е принудена да изплати на българската 30 милиона лева. Отделените от тази сума, милион и двеста хиляди са дадени на петричките граждани, които са участвали в отбраната на града. Вместо да поделят парите, героите ги даряват за построяването на сграда за Петричката смесена гимназия, която дотогава се помещава в частна къща. Днес там функционира ІV-то основно училище "Христо Смирненски". В противовес със съграждането на гимназията е сринатата репутация на генерал Пангелос. Следствие от победата на българите и решението на ОН, той губи изборите.
Въпреки усилията на ОН в периода между двете световни войни, мирът се нарушава многократно, а най-бруталните случаи са нападението на Италия над Абисиния (днес Етиопия) и нахлуването на японската армия в Манджурия. По повод завоевателната война на Италия с африканската държава, която е християнска и никога не е била колония, министър-председателят на Обединеното кралство Стенли Болдуин прави тъжна констатация. В Камарата на общините той заявява:
"Пълният провал се дължи на нежеланието на почти всички европейски държави да продължат с това, което бих могъл да нарека военни санкции... Истинската или основна причина беше, че през последните седмици открихме, че нямаше държава, освен агресорът - Италия, която да беше готова за война... Ако колективните действия трябва да бъдат реалност, а не просто концепция, това означава не само, че всяка държава трябва да е готова за война, но също така, че трябва да сте готови да го направите незабавно. Това е нещо ужасно, но е съществена част от колективната сигурност".
Тази и други подобни оценки на мироопазващата немощ на ОН се оказват добър урок и след години служат като основание при създаването на НАТО. Началото на Втората световна война изяснява, че международната организация се проваля в целта си да избегне сблъсъка на нациите. По време на сраженията нито Събранието, нито Съветът е в състояние да се съберат за срещи, нито пък някой ги иска. Секретариатът в Женева е сведен до ограничен персонал. След края на Втората световна война, Конференцията в Ялта решава да се създаде нова организация - ООН. Някои агенции и органи от ОН, като Международната организация на труда, продължават работата си и днес са присъединени към ООН.
Добави коментар